Шест години от интронизацията на Българския патриарх Неофит

Доц. д-р дякон Иван Иванов

Българският патриарх Неофит е избран от Патриаршеския избирателен църковен събор на 24 февруари 2013 г.  В първите си слова след своята интронизация патриарх Неофит каза: „Тежък е кръстът, който Господ и светата ни Църква възлага на скромните ми плещи. Но с упование в апостолските слова изпросвам Божията сила, която в немощ напълно се проявява. Защото кога съм немощен, тогава съм силен!“, и определи за свои най-важни приоритети в служението си като Български патриарх: грижата за свещенството, духовните учебни заведения, храмовете и просветната дейност, както и насърчаването на благотворителната активност в България.

По отношение на междухристиянския диалог и по-точно официалните връзки с Католическата църква, Негово Светейшество българският патриарх Неофит винаги е проявявал братско човеколюбие и християнска готовност за диалог с католическите общности в България и извън нейните предели. Като участник в дипломатическите интерконфесионални срещи (тогава още като митрополит на Русе) и посрещането на папа Йоан Павел II в София през 2002 г., по време на срещата му с патриарх Максим в Синодалната палата и в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, е проявявал пример на християнско сътрудничество и благоразположение.

Едни от първите поздрави по повод интронизацията, предаден чрез БНТ на 24 февруари 2013 г., беше отправен от тогавашния говорител на папа Бенедикт XVI и директор на Радио Ватикана, отец Ф. Ломбарди с думите: „Радостни сме, че Православната църква в България има нов пастир. Придружаваме с молитви този важен момент за Православната църква и българския народ. Католическата църква ще продължава да полага усилия за добри и ползотворни междухристиянски отношения. Искренно пожелаваме на новия български патриарх да съумее да изпълнява авторитетно и с любов патриаршеско си служение и да води своята Църква по пътя на вярата в нашия Господ Иисус Христос“.

Своите поздрави по повод честванията (на 24 февруари 2019 г.), за 6-годишнината от интронизацията на Светейшия Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит, като духовен архипастир на Българската църква и народ, изрази и Апостолическият нунции в България Негово Високопреосвещенство Архиепископ д-р Анселмо Гуидо Пекорари.

Биография на Българския патриарх Неофит

Светското име на Негово Светейшество Неофит е Симеон Николов Димитров. Роден е на 15 октомври 1945 г. в гр. София. Роден е в семейството на благочестиви родители. От ранно детство той проявява и развива голямото си музикално дарование. След завършване на основното си образование, през есента на 1959 г. с впечатляващ успех Неофит е приет за ученик в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ (преместена по време на атеистичния режим в България от София при гара Черепиш), която завършва с пълно отличие през 1965 г.

През 1967 г. е приет за студент в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, която завършва през 1971 г. През есента на 1967 г., заедно със своя брат Димитър (доц. Димитър Димитров, преподавател по църковна музика в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски и главен диригент на хора на Патриаршеската катедрала),  основават камерния вокален ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласния“. По време на следването си Неофит ръководи и камерния хор при ПКСХП „Св. Александър Невски“, като през 1971 г. и е назначен за помощник-диригент на смесения хор при Патриаршеската катедрала (с диригент тогава Ангел Попконстантинов (1905-1981).

От есента на 1971 до 1973 г. той е на богословска специализация като аспирант в катедрата по „Църковно пеене“ при Московската духовна академия. Там защитава докторска дисертация на тема „Московско-синодалното направление в руското църковно пеене и неговото значение“. Завършва с пълно отличие и диригентския клас при академията с почетен знак „златен камертон“. От 1 септември 1973 г. е назначен за преподавател по източно-църковно пеене и диригент на студентския хор при Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София.

На 3 август 1975 г. в Троянския манастир е постриган в монашество с името Неофит от Българския патриарх Максим. Като духовен син на патриарх Максим и българският патриарх Неофит чества в един ден с него своя духовен празник. Българската православна църква чества именните им дни според каледнара на 21 януари, посветен на св. Максим Изповедник и мъченик Неофит. На 15 август същата година патриарх Максим го ръкополага в йеродяконски чин, а на 25 март 1976 г. в столичния катедрален митрополитски храм „Св. Неделя“ и за йеромонах. От 30 септември 1975 г. до 17 март 1986 г. той е диригент на Софийския свещенически хор, а от 15 юли 1977 г. е и старши преподавател по източно-църковно пеене и богослужебна практика в Духовната академия в София, какъвто остава до края на 1980 г. По време на това негово служение, на 21 ноември 1977 г. в столичния катедрален храм „Св. Неделя“ е възведен в архимандритско достойнство от Българския патриарх Максим. От 1 януари 1981 г. до м. декември 1985 г. архимандрит Неофит е протосингел на Софийската св. митрополия. Като такъв на 8 декември 1985 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ е хиротонисан в епископски сан с титлата „Левкийски“ и е назначен за втори викарий на Софийския митрополит.

От 1 декември 1989 г. епископ Неофит е ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, а на 26 юли 1991 г. е избран и за пръв декан на възстановения от 1 юли същата година Богословски факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (създаден през 1923 г. като част от първите факултети на СУ). Този пост той заема до м. януари 1992 г.

От 27 януари 1992 г. е назначен за главен секретар на Св. Синод и председател на Църковното настоятелство при ПКСХП „Св. Александър Невски“. На 27 март 1994 г. е избран, а на 3 април е и канонически утвърден за Доростолски и Червенски митрополит. От 17 декември 2001 г. по решение на Петия църковно-народен събор Доростоло-Червенска епархия е разделена на Русенска и Доростолска епархии, а той се титулува Русенски митрополит и наместник на възстановения Доростолски митрополитски престол.

На 2 декември 2008 г. Русенският митрополит Неофит получава званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Званието е връчено за цялостен принос в развитието на духовността в СУ и за активното му участие във възстановяването на Богословския факултет.

На 22 юни 2010 г. Негово Високопреосвещенство митрополит Неофит е удостоен от Президента на Република България с орден „Св. св. Кирил и Методий“ „за особено значимите му заслуги за развитието на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, за приноса му за развитие на научно-просветителските връзки и взаимоотношения между източните и западните християни и по повод неговата 65-годишнина“.

След кончината на патриарх Максим, на 10 ноември 2012 г. с тайно гласуване Неофит е избран за наместник-председател на Българската православна църква.

На 24 февруари 2013 г., неделя, на Патриаршески избирателен църковен събор в София Русенският митрополит Неофит е избран за Български патриарх и Софийски митрополит. Интронизацията на Негово Светейшество Неофит като патриарх Български е извършена още същия ден следобед в ПКСХП „Св. Александър Невски“. На 24 февруари 2013 г. на Патриаршеския избирателен църковен събор е избран за патриарх на Българската православна църква.

На 5 ноември 2015 г. Негово Светейшество патриарх Неофит е удостоен от Президента на Република България с орден „Стара планина“ първа степен, „за изключително големите му заслуги към България“.

Уставни църковни права и задължения на патриаршеското служение

Българският патриарх е и Софийски митрополит. Той служи пожизнено. Седалището му е в гр. София. Той се ползва с първенство по чест пред всички архиереи на Българската православна църква – Българска Патриаршия и носи достойнството „Светейшество”. Външните отличителни знаци на патриаршеско достойнство са: бяла епанокамилавка с кръст, нагръден кръст, енголпие и панагия.

Българският патриарх представлява Българската православна църква – Българска Патриаршия и от името на Светия Синод влиза в отношения с: предстоятелите и представителите на Поместните православни църкви; органите на държавната и местната власт в Република България; чужди държави и техни дипломатически представителства в Република България; международни организации и други вероизповедания в Република България и извън нея.

Освен правомощията си като епархийски митрополит, Българският патриарх като Предстоятел на БПЦ-БП, има и следните правомощия: свиква по решение на Светия Синод заседанията на Църковния събор, на Архиерейския събор и заседанията на Светия Синод в пълен и намален състав, председателства заседанията им и осъществява контрол върху своевременното и точно изпълнение на решенията им. Приема писма, молби и жалби до Светия Синод и своевременно ги разпределя по компетентност за разглеждане и решаване; ръкополага със Светия Синод епископи на БПЦ – БП; освещава  със Светия Синод св. Миро; осъществява контрол за запазване на църковната дисциплина и ред и при нарушения внася въпроса в Светия Синод за вземане на съответните мерки и носене на отговорност; дава отпуск на епархийските митрополити и разрешение да идват в столицата; отправя от името на Светия Синод послания към клира и миряните по повод празнични дни, юбилейни годишнини, както и във връзка със съвременни проблеми.

Какво е интронизация в Православната църква

От ранна християнска древност интронизацията се е свързвала с церемониала на интронизиране на императорите в Източната римска империя със седалище Константинопол. Тази практика била предадена от императорите-християни и на архиереите по време на тяхното поставяне на църковно служение, при заемането от даден архиерей на поверената му катедра, наречено още – въдворяване или интронизиране. Това ставало, като непосредствено след епископската хиротония (ръкоположението), новоръкоположеният архиерей тържествено е поставян да заеме полагащото му се място, като седне на архиерейския трон в най-източната част на главния храм (катедралата – седалището) на неговата епархия, т. нар. „горно място” (пред стената на олтарната абсида под изображението на Богородица „Ширшая небес“ – „По-широка от небесата“). Под трона на архиерея и около него са сядали презвителите. Такова асоцииране на епископското служение с възкачването на катедрата или архиерейския трон възниква още в дохалкидонската история на Църквата. В Мураториевия канон (ІІ в.) се споменава „Църковната катедра на град Рим”, а Тертулиан (нач. ІІІ в.) говори за „апостолска катедра”.

Със заемането на катедрата християните от първите векове изразявали правото на новия архиерей да управлява, учи, свещенодейства, съди, според дадените му от Господ благодатни дарове за пастирско и свещено служение. Първите свидетелства, че ръкополагането на епископа завършвало със заемането на катедрата му, са от ІІІ - ІV в. в житието на св. Поликарп Смирненски, в посланията на св. Климент папа Римски, св. Григорий Богослов и „Апостолски постановления” се споменава и специалният литургически термин за обреда на възкачването на епископ на престола му – интронизиране. В следващите векове термините „интронизация” и „интронизирам” са широко разпространени във византийските паметници. В една или друга форма този обред присъства като част от чинопоследованието на архиерейската хиротония при повечето литургически традиции на Изток и на Запад.

На интронизацията присъстват всички членове на Светия Синод на Поместната православна църква и поканените гости, представители на другите Поместни православни църкви, на Държавния глава и управителите на държавните административни, образователни и културни институции, дипломатическия корпус в страната, видни общественици, благочестивия клир и народ.

(Материалът е изготвен по източници от БПЦ и БНТ)