ЦЪРКВА

Символите на Адвента: четвърта седмица

Ето ни: нашето пътуване е почти към крайната си цел. Рождество Христово е много близо. Четири са вече горящите свещи на Адвентния венец. Първите три вече са почти изгорели, а новата, четвъртата, се откроява над всички. Консумацията на свещите създава последователност, която прави видимо за нас усещането за преминаването на времето. Последната, лилава свещ, е посветена на ангелите и любовта

Мария Милвия Морчиано – Светла Чалъкова - Ватикана

Седмица след седмица запалихме нашите свещи на Адвентния венец: първата бе тази на пророците и надеждата, втората, тази на Витлеем и всеобщия призив за спасение, третата, тази на пастирите и радостта и накрая, четвъртата, тази, на ангелите и любовта.

Свещта на любовта

Четвъртата свещ отново е лилава, според литургичното време. Сякаш в еуфорията от радостта за благата вест, белязала третата седмица на Адвента, която беше розова на цвят, е необходимо да очакваме Рождество Христово в по-дълбоко уединение. Като затаения момент преди експлозията на светлината, също като при децата, които затаяват дъх преди изненадата, която ще ги зарадва. Обратното броене вече започна. Молитвата и медитацията, характерни за Адвента, сега трябва да се упражняват с по-голяма интензивност, за да ни подготвят добре за спомена за идването на Христос сред хората. Палим свещта и мислим, дори по-скоро вярваме, че това не е просто празник, а истинско обновление. Младенеца е на път да се роди отново, за да не ни изостави никога, нито днес, нито никога.

От земята до небето

В първия ден от четвъртата седмица антифонът издига думи на поезия и музика:

Росете, небеса, отгоре,

и облаците да изливат правда;

да се разтвори земята и да принася спасение,

и да произрастя заедно правда“ (Исайя 45, 8)

Първата седмица говореше за миналото, гледащо към бъдещето като настояща вечност. Втората седмица за историята, чрез споменаването на едно физическо място на земята, Витлеем. Третата отново говореше за земята и за хората чрез най-скромните и бедните, пастирите. Докато, четвъртата седмица, измества погледа към небето, от което пада дъжд от светлина върху земята, която се отваря, за да посрещне семето, което предстои да покълне.

Ангелите

Ангелите се радват в пространството на небесата и възвестяват Благата вест. Никоя Рождественска ясла не би пълна без ангелите. Никой не забравя да постави статуята на ангелчето, закачено на колибата, до картонената комета на фона на небето от хартия и звезди. Ангелите са „пощальоните“ на Господа и ни предупреждават, говорят ни, често дори чрез сънищата, както направиха с Йосиф, пастирите и Мъдреците...

През тези дни нека оставим и ние свободни сънищата си. Както при овчарчето Бенино от неаполитанските рождественски ясли, когото срещнахме миналата седмица, сънят позволява на нас, тук на земята, наистина да виждаме, да разбираме, да вярваме. Сънят е дар, който ни позволява да се откъснем от земното си същество, за да влезем в измерение, лишено от материя, иначе трудно за живеене, такива каквито сме, хвърлени в земното ежедневие, понякога толкова тежко, че се превръщаме в баласт на нашето съществуване.

Присъствието на Мария

През последните седмици едно присъствие проникна във времето: Майката, първият апостол. Чрез празниците, като този на 8 декември, деня на Непорочното зачатие и сега в литургията, която ни разказа за срещата на Мария с Елисавета (Лука 1:39-45), Девицата ни придружава ден след ден. Тя ще вдигне пелената, за да ни покаже Детето, което спи в яслите.

Еврейската притча за четирите свещи

Кардинал Джанфранко Равази разказва една еврейска притча за празника на Свещите, но която също е много подходяща за символите на Адвента, проследени до този момент чрез венеца и четирите свещи.

„В една тиха стая имаше четири запалени свещи. Първата се оплакваше: «Аз съм мира. Но хората предпочитат войната: не ми остава нищо друго, освен да угасна». И така се случи. Втората каза: „Аз съм вярата. Но хората предпочитат приказките: не ми остава нищо друго, освен да угасна». И така се случи. Третата свещ изповяда: «Аз съм любовта. Но хората са лоши и не са способни да обичат: не ми остава нищо друго, освен да угасна». Изведнъж в стаята се появява дете и разплакано казва: „Страх ме е от тъмното“. Тогава четвъртата свещ казва: „Не плачи. Ще остана запалена и ще ти позволя да запалиш отново другите свещи с моята светлина: аз съм надеждата». В тази история в центъра има дете, подобно на новородения Исус в евангелския текст (Лк 2, 22-40): то кара незапалените свещи да светят отново. Да, защото тъмнината се разпространява над историята, като изгасва светлините на мира, дар, който винаги е жадуван, на вярата, която разширява хоризонтите, и на любовта, която стопля живота. Остава последната нишка светлина, тази на свещта на надеждата. Детето се обръща към нея, за да върне мира, вярата и любовта към живота (Бревиар на мирянина, 366 размишления за всеки ден, Mondadori 2006).

Последователността от символите, свързани с адвентните свещи, следва в третата и четвъртата свещ един обратен ред в сравнение с този в тази притча. В Адвентния венец любовта затваря кръга и свети последна, защото реализира надеждата. Еврейската притча започва от една човешка гледна точка, която се нуждае от надежда, за да оцелее в тъмното, докато Рождество Христово е сигурността на божествеността, която идва сред нас и ни спасява. С Рождество Христово любовта царува над всичко, надделява над всички съмнения и несигурности