Отец Иванов: християните, единни братя в свидетелство на светците и мъчениците
Венета Ненкова - Ватикана
На 25 януари с обща Молитва в патриархалната базилика „Св. Павел“ в Рим (Basilica di San Paolo fuori le Mura), завърши Молитвената седмицата за християнско единение. Още от 1960 г. по желание на папа Йоан ХХIII всяка година в дните между 18 и 25 януари православни, копти, англиканци, лутеранци, методисти и баптисти се събират, водени от Папският Съвет за единство на Християните (Pontificium consilium ad unitatem christianorum fovendam) в автентичен икуменически дух, следвайки линията за единение на християните, произлязъл от Втория Ватикански събор. Задълбочаване на диалога и сътрудничеството между християнските църкви е мисия, която векове наред стои като главна, но за съжаление все още неразрешена точка
На това ключовото за всички християни място, където е погребан Апостолът на езичниците Свети Павел, на Вечернята, по случай католическия празник “Обръщането на Свети апостол Павел”, думите на Исус като че имат още по-силно значение:“ И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Йоан 17:20-21)”.
Тази година в молитвената седмица за единение участва и доц.презв.Иван Иванов, свещеник на БПЦО "Свети Седмочисленици" в Рим и "Свети Амвросий Медиолански" в Милано, преподавател в СУ "Свети Климент Охридски" и Папския латерански университет и представител на Западно и Средноевропейска епархия на БПЦ при Ватикана, който сподели своите впечатления от преживяното.
Отец Иван, повече от 60 години християни от цял свят се събират в обща молитва за единение. За този период имате ли наблюдение какви точно крачки са направени в посока единение на християните по света?
Историческите обстоятелства в началото на XX, войните и масовото унищожаване на човешкия живот, налагат нуждата за реформа в Църквата в целия свят. Започва процес на преоткриване на евангелските и християнски принципи, като инструмент за противодействие срещу антихуманните действия, като национализма, расизма и ксенофобията. Официално първа в този процес на Запад реагира Католическата църква – клириците слизат на от йерархичния „трон” при Божия народ, това води до „свалянето на папската тиара”, преоткриването на Евангелското слово, продиктувана от многото социални, антропологични, обществени, канонико-догматични и литургични нужди на Стара Европа след Втората световна война, и връзките с християнски вероизповедания на Изток, които носят характера и духа на мистическото богословие, литургическата традицията и практиката на древната Църква.
Разтърсващите събития в началото на XX век, довели до затриването на хиляди човешки живота, унищожителните политически формирования и жестоките прояви на идеология, превърнала се в убийствени за човека и антихуманни форми на диктатура кара Християнството да преосмисли ценността на живота, и Църквата да предприеме решителни действия за спасението на човека. Преодоляването на духовната ксенофобия и затвореност преминава в социалните движения на Църквата за мир, братолюбие и сътрудничество, които вече повече от 80 години преоткриват взаимните ценности, заложени в Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (срв. Йоан 17:21).
Идеята за апостолския образ на древната Църква води до промени в съвремието, които не са просто революционно обръщане към истинското старо, чиито основания са преоткриване, завръщане и запазване на автентичния църковен образ, но и изграждане на обществено-адекватни култови и богослужебни форми, които да подпомогнат процеса на нова евангелизация и възвръщане към църковната икумена в световен мащаб. Тази идея е проникната в процеса на организирането и свикването на нов събор на Католическата църква, приемник и последовател на катедрата на св. Петър, законодателно осъществен с помощта на иновативното мислене и промяната на съзнанието за универсално в личността на папа Йоан XXIII и неговия наследник Павел VI. Тези промени изискват мъдрост, мъжественост и сила, които събират не само последователите на католическата, но и много други християнски деноминации на Изток и на Запад – от древните православни църкви до новите харизматични движения и общности на протестантизма. Многоаспектната работа на Concilium Vaticanum Secundum в областта на интерконфесионалния диалог, и евхаристийната и сакраментална теология, е подпомогната от Ив Конгар, който през 1960 г. разбира от Списанието La Croix, че той, заедно с А. Де Любак, е назначен от папа Йоан XXIII като консултант в подготвителната богословска комисия на Събора, а през 1962 г. Конгар вече е официален експерт и водещ богослов (peritus) на Втория Ватикански Събор.
Всички антихуманни форми налагани върху човека и неговото битие са в последица от изкривен и фалшив религиозен опит, както и в следствие на т.нар. „секуларизъм“ с неговите негативни последици върху вярата, религията и душата на човека. Според някои съвременни изследователи „християнският произход” на секуларизма го определя като „трагедия и грях”, защото вместо да се живее така, че навсякъде да се съзира Божието откровение, се живее така, сякаш Бог не съществува. Модернизирането на религиозния светоглед довежда до промени вътре в самото Християнство – Православната църква се опитва да се адаптира към днешния ден, докато при западните християни този процес датира още в миналото. Католическата църква например се обявява за осъвременяване с оглед на новия социокултурен контекст, но Православната църква също не е чужда на този подход. Още през XIX век започва да се формира модерното християнско учение, в чиято основа са заложени трите принципа на свободата, справедливостта и солидарността – общият фундамент за църковното учение и за гражданските демократични европейски принципи.
В съвременните исторически условия, особено след Втората световна война и решенията на Втория Ватикански събор от 1965 г., световното внимание е призовано в полза на мира и свободата на човека, което в религиозен смисъл се осъществява като движение, насочено срещу съвременните форми на презрение към правата на човека и унищожаването на човешкия живот. Това движение е наречено „икуменизъм“ (универсално движение за обединение в църковната икумена), което включва Католическата църква, Православната църква и традиционните Протестантски християнски общности. Това движение се основава на евангелските принципи на мир, любов и равенство, които заемат централно място в политическия, социалния и религиозния (междурелигиозен и междурелигиозен) диалог между народите от периода на Студената война. В тази форма икуменизмът, като проява на християнството по света, съществува от 1948 г., когато в Амстердам е основан Световният съвет на църквите.
Когато икуменическото движение започва своя начален период след 1948 г., това е нещо ново. Дори светът тогава вече е бил променен, различен, преструктуриран, с нов ред, изправен пред нова ера. Има обаче и религиозни промени. През този период почти всички православни страни са били под политически-религиозен натиск от различни тоталитарни режими. От друга страна, страданието на еврейския народ, преживял ужасите на холокоста, води до борбата за обединяване на световните тенденции за обединяване на основата на зачитане на човешките ценности и правата на всички. Това изисква присъединяването и на еврейските общности към икуменическото движение. Срещите се провеждат на политическо, религиозно и богословско ниво. Сред най-важните активисти за спасяването на евреите в България между 1941 и 1943 г. (спасени са около 48 000 евреи, живеещи на територията на България) са Софийският митрополит Стефан I и Пловдивският митрополит Кирил. През 2016 г. българската еврейска общност в знак на благодарност за спасяването на българските евреи предложи Нобелова награда за мир за Българската православна църква.
Кои бяха акцентите в молитвените размишления за тази година?
Библейският текст, предложен за тазгодишното размишление, е разказът на Матей за посещението на влъхвите във Витлеем. Поклонението на мъдреците и влъхвите на Родилият се в плът Божии Син е израз на преклонение на целият човешки род, символично представен от източните мъдреци и носителите на древната мъдрост. Светите отци дават различни тълкувания на този момент – исторически реален и евангелски важен. Ще отбележа един малък факт, основан на текстовете на древните християнски автори. Като намерили Господ в пещерата, влъхвите Му се поклонили не с обикновен, а с подобаващ на Бога поклон, те му се поклонили не само като на човек, но и като на Бог. Защото, както казват свети Ириней Лионски и папа Лъв Велики, „Тези влъхви, тайнствено просветени от Божията благодат, като видели Младенеца, познали и повярвали, че Той е Бог и затова Му се поклонили не само като на Цар, но и като на Бог – с подобаващо на Бога поклонение“. Затова свидетелства Свещеното Писание: „паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си принесоха Му дарове“ (Мат. 2:11), изпълнявайки заповяданото: „и нека се не явява никой с празни ръце пред лицето Ми“ (Изход 23:15).
Други тълкувания дават св. Юстин Философ и Мъченик, св. Киприан Картагенски, св. Йоан Златоуст, св. Кирил Александрийски, блажени Теофилакт и други. Това е дълга тема в контекста на евангелските събития, свързани с Христовото Рождество.
Как Българската православна църква гледа на инициативите за християнско единение?
Българската православна църква – Българска патриаршия, като една от древните патриаршии, е част от Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, чиито Глава е Господ Иисус Христос и като част от Тялото Христово, в своя каноничен, църковен, литургичен и пастирски живот, винаги е търсила да бъде в единство с всички християнски църкви по света.
Това в съвремието, разбира се, е труден и сложен процес, породен от многото формални различия между нас християните, наложени с натрупани през вековете поместни църковни практики, исторически и политически трудности, които реално погледнато, са оказали своето влияние върху живота на цялото Мистично Тяло Христово. Но, ако се погледне от висината на Евангелието, от живота на Христос и Неговите апостоли, светците и мъчениците, разликите са минимални и несъществени. А това има значение още повече в днешно време, когато християнството и християнските принципи, традиция и мисия, са поставени на изпитание поради съвременния човешки нихелизъм и технократско общество.
Когато вече почти навсякъде човешкият живот и достойнство, свободата и гражданските права са масово потъпкани и все повече се пренебрегват в сравнение с напредващото политическо и пандемично напрежение сред нации, народи, етноси и цялото човешко общество, има нужда отново от преосмисляне на длъжностите и призванието на християните по света. Човекът е заплашен да стане безчувствен робот, без религия, без вяра, без добродетели, за да задоволи технократските и икономически интереси, наложени в съвремието ни.
В това отношение Българската православна църква се бори за защитата на човешките права, достойнството на живота, моралните принципи, семейството, вярата в Христос и традициите на всички народи, което се реализира единствено и само в общенинето между християните – християнското единство, морал и идентичност, толкова важни за нашето всеобщо бъдеще в Едната Свята и Вселенска църква.
Така, ако прегледаме историята, в интерконфесионалното движение и диалог между християните от страна на България участват и представители на българското църковно православно духовенство и видни общественици. Един от първите представители е българският екзарх Стефан I. В Синода, свикан от православните църкви в Москва през 1948 г., българският екзарх Стефан определя икуменическото движение като: „желанието за обединение на църквите“, за което той е преследван и детрониран от тогавашната комунистическа власт. В качеството си на Софийски митрополит Стефан работи за всеобщото обединение на църквите (вж. Църковен вестник – официоз на Българската православна църква, № 39 от 20.XI.1926 г. / № 1 от 5.I.1929 г.), прегръщайки идеи на мирното съжителство между народите чрез църквите.
Но след политическите промени от 1989 г. икуменизмът постепенно започва да се фокусира върху отношенията с нехристиянските религии, върху диалога, върху компромиса, върху толерантността. Последните социални и политически реалности и многобройните действия, характеризиращи се с религиозен фундаментализъм или масова пандемия в света, обаче, осигуряват основата за друг политически, религиозен и междуконфесионален диалог в днешна Европа и в съвременната реалност на Обединена Европа.
След падането на Берлинската стена, обаче, и образуването на нова Европа в някои протестантски общности се появиха трансформации и вариации на конфесионално ниво, като например раждането на много секти, което подразни част от православните християни в различните традиционно православни страни. В резултат на това отклонение от първоначалната идея и принципи за единството между християните в периода от 29 април до 3 май 1998 г. в Солун (определен за културна столица на Европа през 1997 г.), се свиква среща на представителите на всички православни църкви, по покана на Вселенския патриарх Вартоломей от Константинополската патриаршия, по искане на Руската православната църква и Сръбската православната църква, и по повод излизането на Грузинската православна църква от Световния съвет на църквите. Това наложи и формулирането на решение на Българската православна църква по този въпрос и на 9 април 1998 г. и БПЦ решава да прекрати участието си в Световния съвет на църквите. Но, въпреки този факт, Българската православна църква остава толерантна и балансирана в това интерконфесионално отношение и приема всички християни като братя – всеки със своята традиция, всеки със своите нрави и закони, всеки в своя християнски дом, като едновременно с това продължава да се моли за „обединението на всички църкви“, всеки път, когато се извършва Божествената света Литургия.
Българската православна църква е единна с всички други църкви по света в името на светците, в кръвта на мъчениците Христови, в свидетелството на светителите и продължителните на Евангелското дело. Това е реалното единение с всички християни – единни в паметта на светиите и мъчениците, така както свидетелстваха в своите слова папа Йоан Павел II и папа Франциск по време на апостолическите си посещения в България и при срещата им с българските патриарси Максим (през 2002 г.) и Неофит (през 2019 г) и Светия Синод на Българската православна църква. В свидетелство на светиите и мъчениците ние сме единни братя в Христа и Неговата Църква.
Интерконфесионалното движение в България през последните години се основава основно на проекти в областта на социалните и образователни дейности. Бяха реализирани проекти, които да помогнат за сътрудничеството в тази област на социални, обществени и културни дейности както сред християните, така и сред другите религиозни общности.
