От Йерусалим едно непрекъснато пътуване на единство

от Пиербатиста Пицабала *

Радостта, която събитието на поклонничеството на папа Павел VI донесе преди шестдесет години в живота на град Йерусалим, зарядът от новост, който то предизвика, все още са част от сегашния живот на християните от Светата земя. Всъщност, както винаги и както при всички неща, свързани с Йерусалим, дълбокият смисъл на тези събития и по-специално срещата между Светия отец и Вселенския патриарх Атинагор промени лицето на Църквата и посочи нейния път до наши дни.

Епископът на Рим се завърна в Йерусалим, откъдето тръгна преди две хиляди години. В поклонничеството, което го отведе до основните свети места, той се сблъска с раните, които историята остави ясно видими в географията на местата и хората от онова време и днес. Но той също получи силната и мощна прегръдка на цялото население, което го посрещна с невероятна радост и ентусиазъм и което показа на своите пастири по безспорен начин волята да не са пленници на трудната история на тази Земя, а желанието да отидат по-далеч. Видеозаписи от времето показват Павел VI, който при влизането си в Светия град е почти смазан от ентусиазираната и еуфорична тълпа. Понякога всъщност са достатъчни малки жестове, които, може би без да знаят, са били очаквани и търсени от мнозина, за да освободят желанието за среща и мир, което се крие в сърцето на всеки човек, особено тук, в Светата земя, белязана от вечни напрежения, конфликти и разделения. Християнският Християнският Йерусалим беше замръзнал — почти спрян — между древни закони и разпоредби, които изглежда парализираха, вместо да регулират обществения живот.

Посещението на папа Монтини имаше заслугата да разруши тази стена, която по онова време изглеждаше много солидна, от различните статуквота, често използвани по-скоро погрешно, отколкото правилно, за да се избегне общуването един с друг. Това обикновено посещение беше достатъчно, за да помете вековния прах върху нашите взаимоотношения.

Срещата с Вселенския патриарх на Константинопол несъмнено бе събитието, което беляза това поклонничество. Завръщането на Петър след две хиляди години в Йерусалим, родното място на едната и неразделна Църква, не можеше да не обърне поклед към тази рана, най-дълбоката от всички, която беляза пътя на Църквата за цяло хилядолетие. И всъщност завръщането на Петър в Йерусалим беше и началото на едно ново пътуване за всички християни, на сближаване, на препрочитане и изкупление на съответните им истории, на желанието и носталгията по изгубеното единство. В крайна сметка връщането и тръгването от Йерусалим винаги и задължително носи със себе си дълбока промяна. За един християнин Йерусалим е мястото, което даде съдържание на Изкуплението, което промени значението на прошката, справедливостта, истината. Човек не може да дойде в Йарусалим, без да вземе предвид тези реалности, които тук, повтарям, придобиват уникална конкретност.

Оттогава много неща се промениха в икуменическия диалог. Днес приемаме за даденост отношението на уважение и приятелство между църквите. Дължим това на тях, на папата и на Вселенския патриарх и на тяхната смелост, на тяхната визия. Франциск, със своето молитвено поклонение в Светата земя през 2014 г. и с подновената среща с Вселенския патриарх Вартоломей, показа конкретно колко път е изминала Църквата през тези петдесет години и след това. През 1964 г. срещата се проведе на Елеонския хълм, важно място, но и периферно на град Йерусалим. През 2014 г. обаче се състоя в сърцето на християнския Йерусалим, в базиликата на Божи гроб, което е не само мястото, което отбелязва смъртта и възкресението на Христос, но е и мястото, което, правилно или не, се смята за символ на нашите разделения.

Разбира се, ние, които живеем в Йерусалим, знаем добре колко дълго е пътуването и колко трудно е понякога да бъдем и да живеем заедно, но простият факт, че това много важно събитие може да се проведе на нашето най-ценно място, е безпогрешен знак за извървения до момента път. Преди шестдесет години тази прегръдка събори стената на разделението между двете Църкви, откривайки нова ера в живота на Църквата. Прегръдката, състояла се петдесет години по-късно, поднови порива на радост и единство в Духа, който никой от нас не може да предвиди сега, но който вече дава изобилни плодове за живота на Църквата днес. Виждаме го в реставрациите на базиликата, които се правят заедно, факт, който е очевиден днес, но немислим допреди няколко години. Срещите, декларациите и съвместните инициативи между църквите днес се считат за редовни дейности. Общите пастирски инициативи в училищата и енориите са израз на желание за братство, което се усеща не само от малцина, но и от цялата местна християнска общност в различните ѝ деноминации. Друг пример е Пасторалният наръчник на Католическата църква, който дава конкретни указания как да се честват тайнствата за смесени семейства (каквито са почти всички), като същевременно се зачита чувствителността на всеки.

Дори днес, може би дори повече от вчера, ние се нуждаем от смели мъже и жени, способни на визия, да знаят как да видят отвъд настоящата болка, да освободят сърцата си, потиснати от твърде много страхове, и които, подобно на Павел VI и Атинагор, със своето слово и с жестовете си да знаят как да покажат на християните от Светата земя днес трудния и увлекателен път към мира.

* Кардинал Латински патриарх на Йерусалим