Израел и Хамас: кардинал Пицабала, нищо няма да е както преди
Роберто Четера - Светла Чалъкова - Ватикана
Дълго изследване, плод на неговите 34 години живот в Светата земя, което го подтиква да каже, че „това е най-трудното изпитание, пред което трябваше да се изправим. Несигурността сега е колко дълго ще продължи тази война и още повече какво ще се случи след това, защото едно нещо е сигурно: нищо никога няма да бъде както преди. И нямам предвид само политиката; Мисля за всеки от нас. Тази война ще промени всички ни. Ще отнеме много време, за да се метаболизира. Но също така е вярно, че тук дългите времена са норма, търпението за добро или за лошо никога не липсва. Иначе нямаше да има обяснение за една война, която под различни форми продължава вече 76 години“.
За латинския патриарх е възможно да се излезе от тази драма: „в тази земя – обяснява той – в миналото някой малко по-смел се опита да поеме по политическия път на мира. Но това винаги са били опити, които са вървели отгоре надолу: споразумения, преговори, компромиси. Всички те се провалиха ужасно. Помислете за Осло например. Така че сега е време да се смени посоката и да се започнете път, който върви отдолу нагоре. Повтарям: ще бъде уморително, но не виждам друг начин“. Накратко, „трябва да сложим точка в историята и да започнем всичко отначало и на нови и различни основи от миналото. Междувременно – добавя той – смятам, че всичко, което се случи през тези шест месеца, ясно показа неизбежността на решението за „две държави“. Другата алтернатива на „две държави“ е продължаването на войната. Но двете държави трябва да се променят отвътре, трябва да се преосмислят. Двете общества, които се промениха радикално и бързо през последните години, трябва да имат смелостта да преосмислят своето общество“.
В интервюто кардинал Пицабала се фокусира и върху малката християнска общност, около 500 души, разселени в латинската енория: „Два контейнера, пълни с храна, пристигнаха и те най-накрая могат да ядат нещо по-съществено. Ситуацията остава тежка за психологическото равновесие, което очевидно се разклаща след шест месеца пленничество в помещенията на Църквата. Всеки трябва да участва в някаква работа за доброто на цялата общност, а това е важно, защото по този начин се разсейва от мислите за настоящото си състояние, за опасностите, пред които е изправен, и за паметта на онези, които не оцеляха. Те не са само загиналите, убити от бомби и оръжия, но и тези, които не оцеляха поради липсата на лекарства и лечения. Смелостта и отдадеността, особено на трите монахини на Майка Тереза, които никога не са спирали да се грижат за деца с увреждания, са трогателни. Надявам се – завършва той – скоро да успеем да достигнем до тези наши братя и сестри и лично да им занесем необходимата помощ”.
