Юбилейната Света врата, праг на милостта и прошката
Но какво е Светата врата, какво е нейното значение? И защо се нарича Светата врата?, са въпросите на които ще се опитаме да отговорим в днешното предаване.
От изключително материална гледна точка можем да определим Светата врата като врата на християнска църква или базилика, която папата е провъзгласил за такава. Тази врата се държи зазидана и се отваря само по случай юбилей, когато може да се премине, за да се получи пълна индулгенция. Всъщност, нека си припомним, че Юбилеят е период, който продължава една година, през който Църквата дава специални индулгенции на онези, които правят поклонения, участват в милосърдни дела, посвещават се на молитва и покаяние или, в този случай, преминават през една от светите врати, обявени от папата.
Що се отнася до символичното значение на Светата врата, откриваме вратата, която е спомената в Езекиил, като проход, през който Божията слава влиза в дома, но също и в душата: „Тогава той ме заведе до вратата, до вратата, която е с лице на изток. Ето, славата на Израилевия Бог дойде от източната страна. Гласът Му беше като шум на много води и земята блестеше от славата Му. Видението, което видях, беше подобно на това, което видях, когато дойдох да разруша града; тези видения бяха подобни на онова, което бях видял край река Ховар; и паднах по лице. Славата на Господа влезе в дома през вратата, която гледаше на изток“. (Езекиил 43, 1-4).
По-добре обаче можем да разберем стойността на Светата врата в Евангелието на Йоан, където четем: „Тогава Исус пак им каза: „Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете. Всички, които са дошли преди мен, са крадци и разбойници; но овцете не ги послушаха. Аз съм вратата: ако някой влезе през Мене, ще се спаси; ще влиза и излиза и ще намира паша” (Йоан 10, 7). Тук Исус говори за себе си като за врата и така Светата врата става задължителен проход за тези, които искат да Го следват, намирайки изкупление от всеки грях и спасение в Него.
Но как се развива традицията на Светата врата в базиликата „Свети Петър“? В действителност това е много древна традиция. Първият, който провъзгласява такава врата е папа Целестин V, който през 1294 г. обявява вратата на базиликата Дева Мария на Колемаджио в Акуила за свята и все още днес място на годишния юбилей, пожелан от самия Селестин чрез Булата за прошката на 29 септември 1294 г.. Този Юбилей е известен като Целестинска прошка и класифициран от ЮНЕСКО като устно и нематериално наследство на човечеството.
Но нека се върнем още малко назад във времето, около 200 сл.Хр, когато намираме свидетелството на Евсевий от Кесария, който пише: „Мога да ви покажа трофеите на апостолите. Всъщност, ако искате да излезете към Ватикана или по пътя към Остия, ще намерите трофеите на онези, които са основали тази Църква” (Евсевий от Кесария, Църковна история, 2, 25, 6-7).
С тези думи, предадени от Евсевий, свещеникът Гай, по време на понтификата на папа Зефирин, кани еретика Прокъл да посети заедно с гроба на Павел и гроба на Свети Петър във Ватикана. Малък паметник, определен с гръцкия термин tropaiòn, или „паметник на победата“, отнасящо се до паметника на някой, който е преодолял смъртта чрез изповядването на вярата и мъченичеството, но в действителност отнасящо се до малко построено погребално светилище 100 години след смъртта на Свети Петър близо до измазана с червено стена, върху която анонимен поклонник е написал няколко, но значими гръцки букви: Pétros enì (Петър е тук), или, отново в перспективата на присъствието на Петър, Pétros enì [ réne ] (Петър в мир). Следователно тази едикула е била - още през втори век - желаната дестинация на първите поклонници, пристигнали в Рим до гроба на апостол Петър във Ватикана.
Оттогава поклонничеството ad limina Petri (бел.ав. пред прага на Петър) никога не е спирало, дори постепенно се увеличава, особено през юбилейните години.
Сто години след построяването на „Трофея“, спомента от свещеник Гай, до едикулата е построена малка стая, посветена на култа към свети Петър. Стая с измазани стени, върху която поклонници от края на 3-ти до началото на 4-ти век гравират имената си на латински, заедно с христограмата и инициалите на Петър. Така наречената „стена с графити“, все още видима под главния олтар, представлява красноречиво свидетелство за този обичай, свързан с поклонничеството и набожността към Свети Петър.
С течение на годините броят на вярващите, идващи в Рим, за да се молитва при скромната гробница на св. Петър недалеч от ватиканската арена, където той претърпява мъченическа смърт през десетата година на император Нерон, нараства. Така погребалната едикула от 2-ри век и „стената с графити“ над почитаната гробница на Петър са поместени от Константин в „гробница-паметник“, покрита със скъпоценен мрамор, частично запазена и днес. Паметник, споменат от Евсевий Кесарийски през 333 г.: „прекрасна гробница пред града, гробница, към която се стичат безброй войнства от всяка част на Римската империя, като към велико светилище и храм на Бога» ( Евсевий от Кесария, Теофания, 47).
Върху почитаната гробница на апостола, дестинация на набожни поклонения, император Константин и папа Силвестър пожелаха да построят великолепна базилика, разделена на пет кораба с 88 колони; голяма, огромна базилика, най-големият християнски храм на времето. Достатъчно е да се каже, че е построен върху изкуствена тераса, покриваща приблизително два хектара, премествайки огромни количества земя, заравяйки все още използван некропол и издигайки мощни фундаментни стени. Едно наистина изключително строително начинание!
В тази базилика винаги са се събирали вярващи от цял свят, както свидетелстват многобройните монети (почти 2000), открити по време на известните проучвания под олтара на Изповедта на Свети Петър във Ватикана. Скромни дарения от анонимни поклонници, много от които със сигурност са били гости на хостелите и онези „scholae peregrinorum“ (приюти за поклонници), възникнали през Средновековието около древната базилика: „Schola Saxorum“, която по-късно става „Schola Anglorum“; „Schola Francorum“, „Schola Longobardorum“, „Schola Frisonum“ и по-късно „Schola Ungarorum“. Като свидетелство за тези „схоли“ или приюти днес остава, пред площада на римските първомъченици във Ватикана, църковният хоспис на „Тевтонското гробище“, с мястото за вечен покой на католиците от Германия в сянката на куполът, който стои мощен и грандиозен над гроба на Петър.
Първата свети Петрова базилика през 4-ти век е голяма, със сигурност по-голяма, отколкото е била необходима по онова време, и това се дължи на изискано „призвание към гостоприемство“, което вдъхновява също ренесансовите папи при изграждането на новата църква на „Свети Петър.
Сегашната базилика всъщност обхваща площ от над два хектара - 22 000 м2, за да бъдем точни – и е свидетелка днес на приток на поклонници и посетители, който все повече се доближава (или надхвърля) 60 000 на ден. Следователно базиликата „Свети Петър“ - както старата, така и новата - е замислена и проектирана да бъде голяма от самото начало, за да побере - както Евсевий от Кесария вече пише – „безброй гости, идващи от всяка част на света“.
Прием, отреден за всички: хора от всички възрасти и от всякакъв произход, от всички религии и без религия. Прием, който папа Александър VII Киджи (1655-1667) пожела да превърне в символична прегръдка на живописния площад „Свети Петър“. В своите великолепни полуцикли с колонади, чиято арка се отваря към Urbi et Orbi (към Рим и света), тя всъщност е прегръдката на Църквата, водена от папата, наследник на Петър, но също така е и поканата да се влезе в базиликата, отправена на всеки от групата светци, чиито гигантски статуи - 140 от тях, високи над три метра! — стоят на върха на колонадата, съставена от 284 колони, подредени в четири реда, високи 16 метра (колкото една пететажна сграда!). Покана, да се влезе в „Дома на Петър“, в „светата обител на апостола, майка, блясък и гордост на всички църкви“, както четем в надписа, който папа Инокентий III (1198-1216) пожелава бъде поставен на подновената мозаечна апсида на древната базилика, но и покана да станем „живи камъни“ на Христовата църква, да предприемем вътрешно пътуване, да живеем живота си според Евангелието и по примера на светците.
Но преди всичко централния портик на базиликата, който физически бележи входа към храма на Ватикана, е тази която предизвиква допълнителен и ясен призив за прием. На тази бронзова врата от петнадесети век (висока почти 8 метра), която вече се отваряше към големия кораб на старата базилика, намираме апостолите Петър и Павел, които носят ориенталски дрехи под туниката си и са заобиколени от надписи на латински, арабски, иврит и арменски, което означава, че базиликата - както старата, така и новата - винаги е била място за прием за всички народи на земята.
И отново в портика или в свещеното пространство между прегръдката на големия площад и необятността на базиликата е зазидан надписът за обявяването на първия юбилей в историята. Юбилей, роден в атмосфера на силен религиозен плам и увеличен приток на поклонници към базиликата на „Свети Петър“. Епиграфът съобщава датата 22 февруари 1300 г., празникът на свети Петровия престол, когато папа Бонифаций VIII (1294-1303) по време на тържествена литургия във ватиканската базилика, обявява пълната индулгенция „за всички онези - четем в надпис – които през настоящата 1300 година, която наскоро започна с наскоро преминалия празник Рождество на нашия Господ Исус Христос и през всяка друга стотна година след това, те ще влязат в гореспоменатите базилики (тези на Св. Петър и Св. Павел) с наистина покаяно благоговение и изповядани, и за тези, които наистина се покаят и изповядват през тази настояща стотна година и през всяка стотна година, която ще дойде, ние не само даваме пълно и много широко, но по-скоро много пълно опрощение на всички грехове (...)“.
Няколко десетилетия по-късно, какво вече споменахме в предишните предавания, последователността на юбилеите е намалена на 50 години от Климент VI (1342-1352), а Урбан VI (1378-1389) я довежда до 33, позовавайки се на годините от живота на Христос, но вече в началото на 15-ти век се установява традицията - все още в сила - за честване на юбилея на всеки 25 години, което бива официално ратифицирано през 1470 г. от папа Павел II Барбо (1464-1471). През 1500 г. Алескандър VI Борджия (1492-1503) иска Светите врати на четирите базилики да бъдат отворени едновременно, отреждайки за себе си отварянето на Светата врата на базиликата „Свети Петър“, реставрирана от него.
Но кога Светата врата е въведена във ватиканската базилика?
Още през седемнадесети век Джакомо Грималди (1568-1623), духовник и архивист на ватиканския капитул, със съжаление признава, че не е успял да намери документи в това отношение. Скорошни и подробни проучвания на Антонела Балардини съобщават за въвеждането на Света врата в Св. Петър от папа Николо V Парентучелиli (1447-1445), културният и предприемчив понтифекс, който чества големия юбилей от 1450 г. След това е добавена шеста врата на фасадата на старата базилика, малка врата (“Porta parvula”) и златна (“Porta aurea”), зазидана порта без врати, която се отваря само на юбилейни години. Тази врата е водила към северния кораб на старата базилика, вътре в древната оратория на Йоан VII (705-707), където е имало олтар на Богородица и високопочитаният олтар на Светото лице. Тази малка и златна врата е възпроизведена от Беато Анджелико в параклиса Николина и е заменена през 1499 г. с нова „Света врата“ в пространството на споменатия олтар на Богородица, премахнат от папа Сикст IV дела Ровере ( 1471-1484) в навечерието на юбилея от 1475 г.
В новата базилика е запазено местоположението на Светата врата, на вътрешната фасада, в северния край на атриума. Както в древността, тази последна врата (само за влизане, а не за изход) е съзнателно по-малка и по-тясна, както четем в Евангелията: „Влезте през тясната врата, защото широка е врата и просторен е пътят, които водят към погибел (... )» (Мат. 7, 13-14; срв. Лука 13, 23-24, Пс. 118, 20).
Според традицията пространството на тази врата продължава да бъде зазиждано в края на всяка Света година: обикновена или свързана с предварително определен краен срок, или извънредна, ако е обявена за някакво събитие от особено значение.
Само за юбилея от 1950 г. беше решено да се създадат две бронзови врати, които да ограничи преминаването през Светата врата на „Свети Петър“, но не постоянно, а само през нощните часове на Светата година. Всъщност Свети Павел VI, в края на юбилея от 1975 г., установява постоянното поставяне на двете бронзови врати, на които се възхищаваме днес, като по този начин променя ритуала на отваряне и затваряне на Светата врата и дава значение не толкова на разрушаването и издигането на тухлената стена, а на символичния жест на отварянето и затварянето на Вратата от папата.
Преди това ритуалът за отваряне на Светата врата е включвал разрушаването на стената, съставена от стотици застъпващи се тухли без вар, с печат с герба на Фабриката на Свети Петър, датата и името на папата, който е затворил вратата . След трите символични удара с чук, нанесени от папата по предната страна на стената, тя бива „съборена“ благодарение на умелите маневри на служителите на Фабриката, които преди това са заклещили стената върху специална дървена конструкция, подготвена за тази цел.
Що се отнася до произходът на бронзовите врати на Светата врата, то той датира между първата и втората фаза на конкурса за изграждане на трите главни врати на базиликата Свети Петър, обявен през юли 1947 г. след завещанието и дарението на принц Георг от Бавария, свещеник и ординарий на базиликата († 1943). Всъщност, по това време, с изключение на Портата на Филарет, големите врати на базиликата все още са били направени от дърво и с много скромна изработка. Нито една от осемдесетте представени скици обаче е счетена за подходяща от комисията, председателствана от кардинала архиерей на базиликата, който след това решава да награди дванадесетте художници, отличили се в тази първа фаза на конкурса, със златен медал, канейки за един втори конкурс.
Монсеньор Лудовико Каас, секретар касиер Фабриката на Свети Петър и секретар на комисията за конкурса, решава да повери - чрез пряка поръчка и извън конкурса - създаването на двете нови бронзови врати за Светата врата на сиенския скулптор Вико Консорти (1902 -1979), един от художниците, включени в конкурса за вратите на Ватиканската базилика.
Отново монсеньор Лудовико Каас избра темата за Вратата и епизодите, които да бъдат изобразени в отделните панели, вдъхновен от изразите, предложени от Пий XII в неговата молитва: „Дай ми, Господи, тази свята година да бъде година на великото завръщане и на голямото прощение“ и подкрепен от някои съветници, преди всичко монсеньор Артър Уайнън.
Построена през 1949 г. за 9 месеца непрекъсната и ангажираща работа, също в леярната на Фернандо Маринели, Вратата се състои от 16 позлатени бронзови барелефа, изобразяващи епизоди от Стария и Новия завет, подчертани от надписи и 12 панела с гербове на папите, чествали юбилея: от Бонифаций VIII до папа Франциск. В основата на двете крила на вратата, сред различните гравюри, е изписано: „Оттук нека изворите на божествената благодат да текат изобилно и да очистват душите на всички, които влизат, да ги възстановяват със свет мир, да ги украсяват с християнска добродетел . Свята година 1950”.
Една врата, способна да „говори“ на хората чрез възхитителни барелефи, които – както пише кардинал Анджело Комастри – „фотографират историята на Божията милост, която непрекъснато идва насреща ни: Светата врата е символ, който дава видимост думите на Исус: „Аз съм вратата: ако някой влезе през Мене, ще се спаси” (Йоан 10, 9).
Photogallery
