130 години от рождението на свети Максимилиян Мария Колбе
от отец Венци Николов OFMConv
Отец Максимилиан Мария Колбе (ист. Раймунд Колбе) се ражда на 8 януари 1894 г. в Здунска Воля. Расте в близкия Пабянице, където завършва основното си образование и започва обучение в средно училище. Едва на 13 години е приет в малката духовна семинария на Отците Францискани във Лвов. Тогава той също чувства призвание да влезе в ордена. Първите си монашески обети, които го свързват завинаги с францисканите, полага на 5 септември 1911 г. Периодът 1912-1919 е времето на престоя на св. Максимилиан Колбе в Рим. Вечните монашески обети полага на 1 ноември 1914 г., а свещеническото си ръкоположение получава на 28 април 1918 г. Той също така става доктор по философия (1915 г.) и теология (1919 г.). По време на престоя си в Рим основава пастирска организация – Рицарство на Непорочната, което ще има значително влияние върху живота и служението на св. Максимилиан Колбе.
След завръщането си в Полша той се ангажира напълно с мисията за евангелизация. От 1922 г. започва издаването на месечното списание „Рицар на Непорочната“ и развива динамични издателски центрове – първо в Гродно, а по-късно в Непокаланов, където също така основава манастир. В пиковите години на дейността на това списание, т.е. 1936-1939, тиражът му достига до 750 хиляди екземпляра, въпреки че в някои месеци може да надвишава дори милион. Благодарение на интензивната дейност на свещеника значително нараства броят на званията към францисканския манастир. Струва си да се спомене, че по-рано, през 1930-1936 г., о. Максимилиан Колбе пребивава в Япония, където служи като мисионер. През 1931 г., по негова инициатива, се основава францискански манастир в Нагасаки. В Далечния изток се издава японското издание на „Рицар на Непорочната“, което – заедно с радиопредаването – е зачатък на съвременната евангелизация. Тези ефективни форми за достигане до вярващите св. Максимилиан Колбе развива в Полша до избухването на Втората световна война.
Септември 1939 г. слага край на динамичното развитие на манастира в Непокаланов и настъпва арестуването на о. Максимилиан Колбе, който попада последователно в лагерите в Ламбиновице, Гебице и Острешов. Освободен е на 8 декември 1939 г. и повторно арестуван на 17 февруари 1941 г. Затворен е в затвора Павяк, откъдето след повече от три месеца е прехвърлен в КЛ Аушвиц. Там на 14 август 1941 г. умира от ръцете на немските мъчители, жертвайки живота си за друг затворник, Антони Гайовничек.
Паметта за живота и служението на о. Максимилиан Колбе не избледнява, напротив. Неговата безгранична отдаденост към ближния е живо свидетелство за вяра и любов, оказвайки огромно влияние върху живота на хиляди хора, не само в Полша.
На 10 октомври 1982 г. на площад Свети Петър в Рим папа Йоан Павел II канонизира отец Максимилиан Мария Колбе, който става първият мъченик от Втората световна война, възвеличен на олтара.
Мъченичеството на отец Колбе придобива особено значение след войната. По време на Втория Ватикански събор полски и немски епископи съвместно предлагат беатификацията на отец Максимилиан. Така на 17 октомври 1971 г. папа Павел VI го обявява за блажен. На церемониите на площад Свети Петър присъстват много поляци, включително и представители на правителството на ПНР. Канонизацията на отец Колбе е извършена от папа Йоан Павел II на 10 октомври 1982 г. В своята проповед Светият Отец припомня обстоятелствата, при които загива отец Максимилиан, напомняйки също така, че на това място – концентрационния лагер в Освиенцим, са убити около четири милиона души. Непокорството към Бога, Създателя на живота, който каза: „Не убивай“, доведе на това място до ужасна хекатомба на смъртта на толкова много невинни хора. Същевременно нашата епоха е белязана със страшното петно на унищожаването на невинния човек – казва Йоан Павел II преди 40 години.
Отец Максимилиан Колбе, лагерен затворник, се застъпва в лагера на смъртта за правото на живот на невинен човек – един от милионите. (...) Отец Максимилиан Мария Колбе по този начин потвърждава правото на Създателя към живота на невинния човек, давайки свидетелство за Христос и любовта. (...) Жертвайки живота си за брат си, Отец Максимилиан, когото Църквата почита като блажен от 1971 г., по особен начин се уподобява на Христос – добавя той.
Св. Максимилиян Мария Колбе не допуска да бъде сведен до нивото на номер от лагера.
Влиянието на семейството му не е еднозначно. Постоянството на родителите оказва огромно влияние върху религиозността на Раймунд, тъй като той от най-ранна възраст живее в много религиозно семейство. Родителите често стават рано и отиват на църква за света литургия, всяка вечер също молят броеницата. Казва се, че ако някой дойде в дома на семейство Колбе по време на молитвата, трябва да изчака, докато те завършат тази молитва. Несъмнено религиозността е предадена от родителите, а Максимилиан тръгва по малко различен път, отколкото те планират за него.
Раймунд много бързо излиза от дома си като 14-годишно момче. Той попада в малкото семинарско училище в Лвов, което означава, че е от другата страна на границата и много дълго време изобщо не се среща с родителите си, защото те не могат да го достигнат. Когато младият Раймунд тръгва на училище, се проявяват талантите, за които никой преди това не е подозирал – например математическите му способности. Когато разглеждаме неговия животопис, виждаме човек на ренесанса, който е много добър в множество области.
Безспорно е, че той е добър математик и има способност към езици, но това е известно предварително; просто Максимилиан не ходи на училище, защото родителите му не могат да си го позволят – най-големият син трябва да бъде образован, а другите трябва да работят. В малката семинария най-добре се виждат неговите математически способности, дори неговият учител направо казва, че е жалко такъв изключителен математик да става свещеник. Самият той много дълго се колебае дали да стане свещеник или инженер във военното дело, и тези колебания продължават до влизането му в новициат.
Максимилиан не е гений във всичко. Като оратор и лектор е много слаб. Сред клириците носи псевдонима "мамалига", защото говори дълго, разтегнато и скучно. Францисканците му забраняват да проповядва, защото говори твърде тихо и никой не го чува. Безспорно е изключителен организатор, макар че често други изпълняват работата, а той само хвърля идеи; така става в Непокаланов, който по-скоро изгражда по-младият му брат Алфонс, отколкото самият той. Максимилиан е безспорно визионер, който има необикновени визии, знае как да ги реализира и е абсолютно непоколебим. Той е човек с дълбока вяра, абсолютно уверен в Непокаланата, човек с визия и огромна решителност да я изпълнява.
„Рицарят на Непорочната“ е най-голямото издание преди Втората световна война с над милион тираж. Неговият успех не произлиза от самите медии, а от осъзнаването, че работническата среда, от която произхожда, е подложена на огромна антихристиянска индоктринация с левицата. Той осъзнава, че отговорът не може да бъде само проповед от амвона. Като млад монах пише, че хората, които ходят в работническите квартали до църквата, слушат проповеди веднъж седмично за 15-20 минути. Ако не искаме да загубим работническите общности, занаятчии, малки предприемачи и селяни, трябва да им осигурим храна, а в това време тази храна са медиите. Оттук идва неговата идея за изграждане на медии и издаване на лесно разбираема за всички преса като „Рицарят на Непорочната“. Той става единственият католически вестник в междувоенна Полша, който постига успех.
Можем да кажем, че в основите на неговата медийна страст лежи страстта към евангелизацията. Той знае, че основното задължение на Църквата е евангелизацията и проповядването на Божието милосърдие. Той го изразява по различен начин: говори за култа към Сърцето на Исус и култа на Непорочната, но когато говори за Непорочната, казва: Непорочната е тази, на която Бог възлага цялото Свое милосърдие. Проповядването на Непорочната е проповядване на Милосърдието.
Максимилиан Мария Колбе започва да мисли за реформата на ордена още в семинарията. „Рицарството на Непорочната“ първоначално трябва да бъде движение, насочено към клериците и младите францисканци и трябва да бъде зародиш на дълбока реформа в духа на по-радикалната бедност, послушание и чистота. Това трябва да бъде движение към още по-дълбока Мариология. Максимилиан подчертава, че францисканският орден е мариологичен, че блаженият Ян Дънс Скот, францисканецът, е създател на доктрината за Непорочното Зачатие на Пресвета Богородица и орденът францисканци радикално защитава тази истина.
По-късно, когато успява да установи малка общност на „Рицарството на Непорочната“ в по-големия манастир в Гродно, и след това когато основава нов манастир, Максимилиан вярва, че трябва да съществуват три степени на радикален монашески живот. Той има визия за създаване на по-францисканска, по-предана на духа на основателя на францисканството провинция вътре в конвентуалния францискански орден. Постепенно тази провинция трябва да погълне други провинции и накрая да обедини всички францисканци: капуцини, обсерванти и конвентуалци. Те трябва да се обединят в ново, още по-радикално францисканство под знамената на Непорочната. Надзирателите блокират този проект, и генералът информира Максимилиан, че трябва да приключи с планирането. В дух на послушание тези планове напълно изчезват от неговите мисли и той никога не се връща към тях.
В средите на францисканците се казва анекдотично, че когато се подготвят за неговата беатификация, част от братята отказват да свидетелстват, цитирайки параграф, който казва, че може да не свидетелстват, ако това би навредило на блаженството. Максимилиан е много ревностен и изисква много от братята си. В тези изисквания той често не е разсъдлив, например той насърчава хора, които пред него не са дали никакви обети, да живеят по-радикално, отколкото изисква регулата. Второ, той е човек с холерично настроение и не се колебае строго да упреква братята си и може да бъде много авторитарен. Въпреки това, след връщането си от Япония, той се променя значително. Той се успокоява, придобива дистанция и се развива духовно. Несъмнено е, че малко са светците, които са като плюшени мечета за прегръдка.
Някои от текстовете на Максимилиан Мария Колбе, особено от 20-те години на XX век, безспорно са антисемитски и това трябва ясно да се каже. Те включват силни антисемитски елементи. Това означава ли, че той е антисемит? Не. Това означава, че в определен момент той се заблуждава и приема за истина тези тези, които са напълно фалшиви, но също така знаем, че неговото мислене по този въпрос се променя. В този период той също така е голям почитател на Алфонс Ратисбон, обърнатия към католицизъм евреин. При олтара, на който той се обръща, Максимилиан отслужва първата си света меса. Сред неговите близки приятели има много обърнати в християнството евреи. През 20-те години, когато в неговата публицистика има отзиви към „Протоколите на мъдреците на Сион“, той винаги подчертава, че неговата цел е обръщането на юдеите към християнството. Така че в расисткия смисъл на думата, той никога не е антисемит, дори когато пише тези текстове.
Вече през 30-те години неговото отношение към евреите започва да се променя. По време на Втората световна война, когато бежанци и изгнаници пристигат в Непокаланово, сред които има и значителен брой евреи, Максимилиан организира празненството на Ханука. Неговото отношение към евреите се променя. Несъмнено е натоварен със силни антисемитски чувства по това време, но същевременно се развива и преразглежда много аспекти от своето мислене.
В концентрационния лагер Освиенцим затворниците го помнят като човек, който не позволява да бъде превърнат в номер. Основната цел на нацистите в концентрационния лагер е деперсонализацията на хората, които са затворени там, превръщайки ги в номера, лишени от достойнство. Всички, които го помнят от този период, казват, че това не успява при Максимилиан. Той е човек, който постоянно се опитва да помага на другите. Неговият жест да поеме смъртта на друг човек е моментът, в който става ясно, че дори в това ужасно място може да останеш човек и да запазиш своето достойнство и свобода.
Той е голям светец, голям приятел, човек, който показва, че християнинът трябва да търси пространство за евангелизация, да използва новите медии за евангелизация и неуморно да съревновава своите идеи с Божията воля.
от отец Венци Николов OFMConv
