„Fratelli tutti“, социалната енциклика на папа Франциск
Изабела Пиро- Ватикана
Кои са големите идеали, но и конкретните пътища за тези, които искат да изградят по-справедлив и братски свят в ежедневните си взаимоотношения, в обществото, в политиката, в институциите? Това е въпросът, на който „Fratelli tutti“ ("Братя всички") възнамерява да отговори: папата определя документа като „Социална енциклика“ (6), която взема заглавието си от „Предупрежденията“ на св. Франциск Асизки, който използва тези думи „за обръщение към всички братя и сестри и да им предложим форма на живот с вкуса на Евангелието"(1). Енцикликата има за цел да насърчи света към братство и социално приятелство. Като се започне от общата принадлежност към човешкото семейство, да се признаем за братя, като деца на един Създател, всички в една лодка със съзнанието, че в един глобализиран и взаимосвързан свят можем да бъдем спасени само заедно. Вдъхновяващ мотив е Документът за човешкото братство, подписан от Франциск и Великия имам на Ал-Азхар през февруари 2019 г., цитиран многократно
Братството трябва да се насърчава не само с думи, но и с дела. Факти, които се материализират в „най-добрата политика“, която не е подчинена на интересите на финансите, но е в услуга на общото благо, способна да постави достойнството на всяко човешко същество в центъра и да осигури работа за всички, така че всеки да може да развива своите способности. Политика, чужда на популизма, която умее да намери решения за това, което атакува основните човешки права и която има за цел окончателно да премахне глада и трафика. Същевременно, папа Франциск подчертава, че един по-справедлив свят се постига чрез насърчаване на мира, който е не само отсъствието на война, а истинска „творческа дейност“, която включва всички. Всички свързани с истината, мирът и помирението трябва да бъдат „проактивни“, като се стремят към справедливост чрез диалог в името на взаимното развитие. Оттук и острата присъда на Папата над войната, „отричането на всички права“ е вече немислимо дори в хипотетична „правилна“ форма, тъй като днес ядрените, химическите и биологичните оръжия имат огромни последици за невинни цивилни граждани. Папата категорично отхвърля и смъртното наказание, определено като „недопустимо“. Централно място заема призива за прошка, свързан с концепцията за памет и справедливост: прощката не означава да се забрави, пише Франциск, нито отказ от защита на собствените права и достойнство, дар от Бог. На заден план в енцикликата е пандемията от Covid-19, която „нахлу неочаквано точно когато пишех това писмо“, споделя папата. Но глобалната спешна здравна ситуация послужи, за да покаже, че „никой не може сам да се спаси“ и че наистина е дошъл моментът да „мечтаем за едно човечество“, в което сме „всички братя“ (7-8).
Глобалните пробеми изискват глобални действия, не на „културата на стените“
Започваща с кратко въведение и разделена на осем глави, Енцикликата събира – както пояснява самия папа – много от неговите размишления за братството и социалното приятелство, поставени обаче „в по-широк контекст“ и допълнени от „многобройни документи и писма“, изпратени до Франциск от „много хора и групи от цял свят“ (5). В първата глава, „Сенките на един затворен свят“, документът се фокусира върху многото изкривявания на съвременната епоха: манипулирането и деформирането на понятията като демокрация, свобода, справедливост; загубата на чувството за общество и история; егоизъм и незаинтересованост за общото благо; преобладаването на пазарната логика, основана на печалбата и културата за изхвърлянето; безработицата, расизма, бедността; несъответствието на правата и техните отклонения, като робството, трафика на хора, есплоатираните и след това принудени да абортират жени, трафика на органи (10-24). Става въпрос за глобални пробеми, които изискват глобални действия, подчертава папата, който предупреждава също за съществуването на „културата на стените“, която спомага за разпространението на мафиите, подхранвани от страха и самотата. Освен това днес се наблюдава влошаване на етиката (29), за което средствата за масова информация допринасят по определен начин, като подронват уважението към другия и премахват всяка свян, създавайки изолирани и самореферентни виртуални кръгове, в които свободата е илюзия, а диалогът не е градивен (42-50).
Любовта изгражда мостове: примерът на Добрия самарянин
На многото сенки обаче, Енцикликата отговаря с блестящ пример, предвестник на надежда: този на Добрия самарянин. На тази фигура е посветена втората глава, „Непознат на пътя“, в която папата подчертава, че в едно болно общество, което обръща гръб на болката и е „неграмотно“ в грижите за слабите и немощните (64–65), всички ние сме призовани – точно като добрия самарянин – да се приближим до другия (81), преодолявайки предразсъдъци, лични интереси, исторически или културни бариери. Всъщност всички ние сме съотговорни в изграждането на общество, което да съумява да включва, да интегрира и да обнадеждава паднал или страдащ човек (77). Любовта изгражда мостове и ние „сме създадени за любов“ (88), добавя папата, като насърчава по-конкретно християните да разпознават Христос в лицето на всички изключени (85). Принципът на способността да се обича според "едно универсално измерение" (83) е разгледан и в третата глава, „Мислене и създаване на отворен свят“: в тази глава Франциск ни насърчава да излезем от собственото аз“, за да намерим чрез другите „израстването в живота“ (88), отваряйки се за ближния според динамиката на любовта, която ни кара да се стремим към „универсалното единение“ (95). В енцикликата се припомня, че в крайна сметка духовният ръст на човешкия живот се определя от любовта, която „винаги е на първо място“ и ни кара да търсим най-доброто за живота на другия, далеч от егоизма (92-93).
Правата нямат граници, необходима е етика на международните отношения
Само едно братско общество може да насърчава възпитанието в диалога, за да се победи „вируса на радикалния индивидуализъм“ (105) и да се позволи на всеки да даде всичко от себе си. Като се започне от защитата на семейството и зачитането на неговата „основна и съществена възпитателна мисия“ (114). Папата посочва и „средствата“ за реализиране на този тип общество: доброжелателността, тоест конкретно желанието на доброто на другия (112), и солидарността, която се грижи за слабостите и се изразява в служене на хората, а не на идеологии, борба срещу бедността и неравенството (115). Правото на достоен живот не може да бъде отказано на никого, продължава Папата, и тъй като правата са без граници, никой не може да остане изключен, независимо къде е роден (121). В тази перспектива, Франциск призовава към „етика на международните отношения“ (126), защото всяка държава принадлежи също и на чужденеца и стоките на нейната територия не могат да бъдат отказани на нуждаещите се, които идват от друго място. Следователно, естественото право на частна собственост ще бъде второстепенно спрямо принципа на универсалната дестинация на създадени стоки (120). Енцикликата също така акцентира конкретно върху въпроса за външния дълг: без да се засяга принципът, че той трябва да бъде платен, но въпреки това не трябва да компрометира растежа и съществуванието на най-бедните страни (126).
Мигранти: глобално управление за дългосрочни проекти
На темата за миграциите е посветена от части втората глава и цялата четвърта глава на Енцикликата, със заглавие „Едно отворено за целия свят сърце“. С техния „разкъсан живот“ (37), бягащи от войните, преследванията, природните бедствия, безскрупулните трафиканти, откъснати от техните произходни общности, мигрантите трябва да бъдат приети, закриляни, насърчавани и интергрирани. Трябва да се избягват ненужните миграции, създавайки в родните страни на мигрантите конкретни възможности, за да живеят с достойнство. Но същевременно, трябва да се зачита правото да се търси другаде един по-добър живот. В приемните дръжави, правилното равновесие ще бъде това между закрилата на правата на гражданите и гарантирането на приема и помощта за мигрантите (38-40). По-конкретно папата посочва някои „наложителни отговори“, преди всичко към онзи, който бяга от „тежки хуманитарни кризи“: увеличаване и опростяване на предоставянето на визи; отварянето на хуманитарни коридори; осигуряване на жилище, сигурност и основни услуги; предоставяне на възможност за работа и обучение; спомагане на събирането на семейството; защита на малолетните; гарантиране на религиозната свобода и насърчаване на социалното включване. Папата призовава обществото да установи понятието за „пълно гражданство“, отказвайки се от дискриминационната употреба на термина „малцинства“ (129-131). Необходимо е преди всичко - гласи документът - глобално управление, едно международно сътрудничество за миграцията, което да даде началото на дългосрочни проекти, отивайки отвъд отделните извънредни ситуации (132), в името на солидарното развитие на всички народи, базиращо се на принципа за базвъзмездността. По този начин – посочва папата – държавите ще могат мислят като „едно човешко семейство“ (139-141). Другият, различен от нас, е дар и обогатяване за всички – пише Франциск – защото различията са възможност за растеж (133-135). Една здрава култура е една приемаща култура, която умее да се отваря за другия, без да се отказва от себе си, предлагайки му нещо автентично. Като един полиедър – образ скъп за папата – цялостта е в отделните части, но всяка една от тях е зачитана в своята стойност (145-146).
Политиката, една от най-ценните форми на любовта
Темата на петата глава е "Най-добрата политика", тоест онази, която представлява една от най-ценните форми на любовта, защото се поставя в услуга на общото благо (180) и знае колко важни са хората, разбирани като отворена категория, готова за съпоставки и диалог (160). Това, в известен смисъл, е популяризмът, посочен от Франциск, на който се противопоставя онзи „популизъм“, който игнорира легитимността на понятието „народ“, за да привлича съгласия и за да го използва с определена цел за собствените нужди, подклаждайки егоизъм, за да увеличи собствената популярност (159). Но най-добрата политика е и тази, която защитава труда, „незаменимо измерение на социалния живот“ и се стреми да гарантира на всички възможността да развиват своите умения (162). Най-добрата помощ за бедните, пояснява папата, не са само парите, които са временен лек, а възможността да им се предостави достоен живот чрез трудовата дейност. Истинската стратегия за борба с бедността не цели само да ограничи или да направи безобидни бедните, а да ги насърчи с помощта на солидарността и субсидиарността (187). Задача на политиката е също така да намери решение на всичко, което е посегателство върху основните човешки права, като социалното изключване; търговията с органи, тъкани, оръжия и наркотици; сексуалната експлоатация; робският труд; тероризмът и организираната престъпност. Силен е апелът на папата за окончателно премахване на тази търговия, „срам за човечеството“, както и на глада, който е „престъпление“, доколкото прехраната е „неотменно право“ (188-189).
Пазарът сам не решава всичко. Необходима е реформа на ООН
Необходимата политика, продължава Франциск, е тази, която казва „не“ на корупцията, неефективността, злоупотребата с власт и липсата на уважение към закона (177). Това е политика, центрирана върху човешкото достойнство и която не е подчинена на финансите, защото „пазарът сам не решава всичко“: „кланетата“, причинени от финансови спекулации, демонстрират това (168). Затова народните движения придобиват особено значение: истински „социални поети“ и „потоци от морална енергия“, те трябва да имат социално, политическо и икономическо участие, но с по-голяма съгласуваност. По този начин - зявява папата - ще бъде възможно да се премине от политика "към" бедните към политика "с" и "на" бедните (169). Друго пожелание в енцикликата се отнася до реформата на ООН: пред господството на икономическото измерение, което отменя силата на отделната държава, задачата на ООН ще бъде да даде същност на понятието "семейство на нациите" чрез работа за общото благо, премахването на нищетата и защитата на правата на човека. „Прибягвайки неуморно до „преговори, добри офиси и арбитраж“ - посочва папският документ - ООН трябва да насърчава силата на закона над правото на сила, като благоприятства многостранните споразумения, които по-добре защитават дори най-слабите държави (173-175).
Чудото на учтивостта
От шеста глава, „Диалог и социално приятелство“, се откроява понятието за живота, като „изскуство на срещата“ с всички, също с перифериите на света и с коренните народи, защото „от всички може да не научи по нещо и никой не е безполезен“ (215). Всъщност истинският диалог е това, което ни позволява да уважаваме гледната точка на другия, неговите законни интереси и най-вече истината за човешкото достойнство. Релативизмът не е решение – се чете в Енцикликата - защото без универсални принципи и морални норми, които забраняват присъщото зло, законите се превръщат само в произволни налагания (206). В тази перспектива определена роля заемат медиите, които, без да се възползват от човешките слабости или да разкриват най-лошото в нас, трябва да се ориентират към щедрата среща и близост до последните, насърчавайки близостта и чувството за човешкото семейство (205). Папата се позовава специално и на „чудото на учтивостта“, едно нагласа, която трябва да си възвърнем, защото е като „звезда в мрака“ и „освобождение от жестокостта, безпокойството и разсеяната забързаност“, които преобладават в съвременната епоха. Един учтив човек – пише папата – създава здраво съжителство и отваря пътища там, където неудържимото негодувание разрушава мостовете (222-224).
Творчеството на мира и значението на прошката
Размишление за стойността и насърчаването на мира се съдържа в седмата глава „Пътища за нова среща", в която папата подчертава, че мирът е свързан с истината, справедливостта и милосърдието. Далеч от желанието за възмездие, истината е „проактивна“ и цели да формира общество, базирано на служението за другите и на стремежа към помирение и взаимно развитие (227-229). В едно общество, всеки трябва да се чувства „у дома“, пише папата, затова мирът е „творчески продукт“, който включва и засяга всички, и за който всички един трябва да изпълнят своята задача. За задачата на мира няма почивка и няма край, казва още папата, затова е необходимо да поставим човешката личност, нейното достойнство и общото благо в центъра на всяко едно действие (230-232). С мира е свързана прошката: трябва да обичаме всички, без изключение, се казва в Енцикликата, но да се обича потисник, означава да му се помогне да се промени и да не му бъде позволено да продължава да потиска ближния си. А тези, които понасят несправедливост, трябва енергично да защитават правата си, за да запазят своето достойнство, Божи дар (241-242). Прошката не означава безнаказаност, а справедливост и памет, защото да се прости не означава да се забрави, а да се откажем от разрушителната сила на злото и желанието за отмъщение. Никога не трябва да се забравят „ужасите“ като Шоа, атомните бомбардировки в Хирошима и Нагасаки, преследванията и етническите кланета, припомня папата. Те винаги трябва да се помнят, за да не ставаме безчувствени и за да запазим жив пламъка на колективното съзнание. Също толкова важно е да помним доброто на тези, които са избрали прошката и братството (246-252).
Никога повече война, тя е провал за човечеството!
Част от седма глава се фокусира върху войната: тя не е „призрак от миналото“ - подчертава Франциск - а „постоянна заплаха“ и представлява „отричането на всички права“, „провала на политиката и „човечеството“, „срамното предаване пред силите на злото“ и тяхната „бездна“. Освен това, поради ядрените, химическите и биологичните оръжия, засягащи много невинни цивилни, днес вече не можем да мислим, както в миналото, за възможна „справедлива война“, а трябва силно и ясно да заявим „Никога повече война!“ Имайки предвид, че преживяваме „трета световна война на парчета“, тъй като всички конфликти са взаимосвързани, пълното премахване на ядрените оръжия е „морален и хуманитарен императив“. С парите, инвестирани във въоръжение, да се създаде световен фонд за премахването на глада (255-262).
Смъртното наказание е недопустимо и трябва да се премахне по целия свят
Също толкова ясна позиция Франциск изразява и по отношение на смъртното наказание: то е недопустимо и трябва да бъде премахнато по целия свят. „Убиецът не губи личното си достойнство - пише папата - Бог е негов гарант“. Оттук и двете насърчения: да не се гледа на наказанието, като на отмъщение, а по-скоро като част от един процес на изцеление и социална реинтеграция, и да се подобрят условията в затворите, като същевременно се зачита човешкото достойнство на затворниците, имайки предвид също, че доживотната присъда е „скрито смъртно наказание“ (263-269). Подчертава се също необходимостта от зачитането на „сакралността на живота“ (283), там където днес „някой части от човечеството изклеждат сякаш могат да бъдат принесени в жертва, като неродените, бедните, хората с увреждания и възрастните“ (18).
Гарантиране на религиозната свобода, основно човешко право
В осмата и последна глава, папата се спира на „Религиите в услуга на братството по света“ и отново подчертава, че насилието не намира никакво основание в религиозните убеждения, а в техните деформации. Следователно „позорните“ действия, каквито са терористичните, не се дължат на религията, а на погрешно тълкуване на религиозните текстове, както и на политики, водещи до глад, бедност, несправедливост, потисничество. Тероризмът не трябва да се подкрепя нито с пари, нито с оръжия, нито с медийно отразяване, защото е международно престъпление срещу световната сигурност и мира, и като такова трябва да бъде осъдено (282-283). В същото време папата подчертава, че между религиите е възможно да се върви по мирен път и че затова е необходимо да се гарантира религиозната свобода, основно човешко право за всички вярващи (279). В енцикликата има и конкретно размишление за ролята на Църквата: не ограничава своята мисия в частния сектор, отбелязва папата, нито трябва да остава встрани от обществото, и макар да не се занимава с политика, тя не се отказва от политическото измерение на съществуванието. Вниманието към общото благо и загрижеността за цялостното човешко развитие всъщност се отнасят до човечеството и всичко, което е човешко, засяга Църквата, според евангелските принципи (276-278). Накрая, като припомня на религиозните лидери тяхната роля на „истински посредници“, които полагат грижа за изграждането на мира, Франциск цитира „Документа за човешкото братство, за световния мир и съжителство“, който самият той подписа на 4 февруари 2019 г. в Абу Даби , заедно с великия имам на Ал-Азхар, Ахмад Ал-Тайиб: от този крайъгълен камък на междурелигиозния диалог, папата подновява апела си, за да може, в името на човешкото братство, диалогът да се приеме като път, по който да се върви, общото сътрудничество – като начин на поведение, а взаимното опознаване – като метод и критерий на действие (285).
Блажен Шарл дьо Фуко, „всеобщ брат“
Енцикликата завършва със спомена за Мартин Лутер Кинг, Дезмънд Туту, Махатма Ганди и преди всичко блажения Шарл дьо Фуко, модел за всички, какво означава да се идентифицираш с последните, за да станеш „всеобщ брат“ (286-287). Последните редове на документа са поверени на две молитви: едната "към Създателя", а другата е " християнска икуменическа", за да може "братския дух" да обитава в сърцата на хората
