Папата: нека занесем евангелската надежда на бедните
Предлагаме пълния текст на проповедта на папата:
"Образите, използвани от Исус в първата част на днешното Евангелие, внушават тревога: слънцето, което потъмнява, луната, която вече не дава светлина, звездите, които падат от небето и силите на небесата се разклащат (вж. Мк 13:24- 25). Малко след това обаче Господ ни отваря за надеждата: точно в този момент на пълен мрак ще дойде Човешкият Син (вж. ст. 26); и в настоящето вече можем да съзерцаваме знаците на неговото идване, както когато видим смоковницата да развива листа, защото лятото е близо (вж. ст. 28).
По този начин Евангелието ни помага да четем историята и видим два аспекта: днешната болка и утрешната надежда. От една страна, се предизвикват всички болезнени противоречия, в които човешката реалност е потопена във всички времена; от друга страна бъдещето на спасението, което го очаква, тоест срещата с Господа, който идва, за да ни освободи от всяко зло. Нека погледнем на тези два аспекта с погледа на Исус.
Първият аспект: днешната болка. Потопени сме в история, белязана от страдания, насилие и несправедливости, в очакване на освобождение, което сякаш никога не идва. Преди всичко бедните са тези, които са наранени, потиснати и понякога смачкани. Световният ден на бедните, който отбелязваме, ни призовава да не се обръщаме, да не се страхуваме да гледаме отблизо страданието на най-слабите, за които днешното Евангелие е много актуално: слънцето в живота им често е помрачено от самота, луната на техните очаквания е угаснала; звездите на техните мечти падат в отчаянието и самото им съществуване е разстроено. Всичко това заради бедността, към която са принудени, жертви на несправедливостта и неравенството в едно отхвърлящо общество, което бърза, без да ги вижда, и ги оставя безскрупулно на произвола на съдбата им.
От друга страна обаче е надеждата за утрешния ден, вторият аспект. Исус иска да ни отвори за надеждата, да ни откъсне от мъката и страха пред болката на света. Затова казва, че точно когато слънцето притъмнява и всичко сякаш пада, Той се приближава. В стоновете на нашата болезнена история има бъдеще на спасение, което започва да никне. Надеждата за утрешния ден процъфтява в днешната болка. Да, Божието спасение не е просто обещание от отвъдното, но то вече расте в нашата ранена история, проправяйки си път през потисничеството и несправедливостта в света. Именно във вика на бедните, Божието Царство цъфти като нежни листа на дърво и води историята към целта, към последната среща с Господ, Царя на Вселената, който ще ни освободи завинаги.
Тогава нека се запитаме: какво се изисква от нас, християните? Да подхранваме надеждата за утрешния ден, като лекуваме днешната болка. Надеждата, която се ражда от Евангелието, не се състои в пасивно чакане нещата да се оправят утре, а в това да направим Божието обещание за спасение конкретно днес, днес, всеки ден. Християнската надежда не е благословеният оптимизъм на онези, които се надяват, че нещата ще се променят и междувременно да продължат да правят живота си за себе си, а е да изграждат всеки ден с конкретни жестове Царството на любовта, справедливостта и братството, което Исус откри. Това се иска от нас: да бъдем сред ежедневните руини на света, неуморни строители на надежда; да бъдем светлина, когато слънцето се затъмнява; да бъдем свидетели на състраданието, докато наоколо царува безразличие.
Спомням си дуите на един епископ, близък до бедните, Дон Тонино Бело: „Не можем да се ограничаваме с надеждата, ние трябва да организираме надеждата“. Ако надеждата ни не се превърне в конкретен избор и жестове на внимание, справедливост, солидарност, грижа за общия дом, страданията на бедните не могат да бъдат облекчени, икономиката на отхвърлянето, която ги принуждава да живеят на ръба, не може да бъде променена, техните очаквания няма да се реализират. От нас, особено от нас, християните, зависи да организираме надеждата, да я превърнем в конкректност в живота, в човешките взаимоотношения, в социалната и политическата ангажираност.
Надеждата, която Исус ни предлага днес, е семпла и в същото време показателна: това е изображението на листата на смоковницата, които поникват безмълвно, като знак, че лятото е близо. И тези листа се появяват, подчертава Исус, когато клоните и омекнат (вж. Мк 13:28). Братя, сестри, ето думата, която кара надеждата да покълне в света и да облекчи болката на бедните: нежност. От нас зависи да преодолеем затвореността, вътрешната скованост, изкушението да се занимаваме само с проблемите си, да се смекчим пред трагедиите на света, да понесем болката.
Подобно на листата на дървото, ние сме призовани да поемем замърсяването, което ни заобикаля, и да го превърнем в добро: не е нужно да говорим за проблеми, да спорим, да се скандализираме – това всеки може да направи; необходимо е да се имитират листата, които без да привличат внимание всеки ден превръщат мръсния въздух в чист въздух. Исус иска да бъдем „преобразуватели на доброто“: хора, които, потопени в тежкия въздух, който всеки диша, отговарят на злото с добро (вж. Римл. 12:21). Хора, които действат: разчупват хляба с гладните, работят за справедливост, повдигат бедните и им възстановяват достойнството.
Една Църква е красива, евангелска и млада, която излиза от себе си и като Исус възвестява добрата новина на бедните (вж. Лк. 4:18). Това е пророческа Църква, която с присъствието си казва на изгубените сърца и отхвърлените от света: „Смелост, Господ е близо, и за вас има лято, което идва в сърцето на зимата. Дори от твоята болка може да възкръсне надеждата". Ние носим тази надежда на света. Нека я занесем с нежност на бедните, без да ги съдим. Защото там, с тях, е Исус; защото там, в тях, е Исус, който ни очаква".
(dg/vatn)
