Папата: да пробудим съвестта си пред бедствието на мигрантите
„Не трябва да ни плашат различията, а затварянето и предразсъдъците“, подчерта Светият Отец. В словото си той разобличи и лагерите, където мъже и жени биват измъчвани, продавани и превръщани в роби.
Предаваме ви пълния текст на словото на папа Франциск:
„Скъпи братя и сестри!
За мен е голяма радост да бъда тук с вас и да завърша посещението си в Кипър с тази молитвена среща. Благодаря на патриарсите Пицабала и Бечара Рай, както и на г-жа Елизабет от „Каритас“. Поздравявам с обич и признателност представителите на различните християнски изповедания, присъстващи в Кипър.
Едно голямо „благодаря” от сърце искам да кажа на вас, млади мигранти, които дадохте вашите свидетелства. Бях ги получил предварително преди около месец и силно ме впечатлиха, а и днес ме трогнаха, като ги чувам отново. Но това не е само емоция, а много повече: това е вълнението, което идва от красотата на истината. Като тази на Исус, когато Той възкликна: „Благодаря Ти, Отче, Господи на небето и земята, задето си укрил това от мъдрите и разумните, а си го открил на малките” (Мт. 11,25). Аз също хваля небесния Отец, защото това се случва днес, тук – както и по целия свят –: на малките Бог разкрива своето Царство, Царство на любов, справедливост и мир.
След като изслушахме вас, ние разбираме по-добре цялата пророческа сила на Божието Слово, което чрез апостол Павел казва: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога“ (Еф. 2,19). Думи, написани до християните от Ефес - недалеч оттук! -; много далечни във времето, но думи много близки, по-актуални от всякога, сякаш написани днес за нас: „Вие не сте чужди, а съграждани”. Това е пророчеството на Църквата: общност, която - с всички човешки ограничения - въплъщава мечтата на Бог. Защото Бог също мечтае, като теб, Мариами, която идваш от Демократична република Конго и казваш, че си „изпълнена с мечти". Като теб, Бог мечтае за мирен свят, в който неговите чеда да живеят като братя и сестри. Бог желае това, Бог мечтае за това. Ние сме тези, които не го искаме.
Вашето присъствие, братя и сестри мигранти, е много важно за това честване. Вашите свидетелства са като „огледало“ за нас, християнските общности. Когато ти, Тамара, която идваш от Шри Ланка, казваш: „Често ме питат коя съм“: грозната страна на миграцията залага на карта собствената идентичност. „Но аз това ли съм? Не знам... Къде са моите корени? Кой съм аз?". И когато казваш това, ни напомняш, че и на нас понякога ни задават този въпрос: „Кой си ти?“. И за съжаление това често означава: „На чия страна стоиш? Към коя група принадлежиш?". Но както ти ни каза, ние не сме числа, ние не сме индивиди, които трябва да се каталогизират; ние сме „братя“, „приятели“, „вярващи“, „ближни“ едни с други. Но когато груповите интереси или политическите интереси, също и тези на Нациите, упражняват натиск, много от нас остават на една страна, без да искат това; роби. Защото интересът винаги поробва, винаги създава роби. Любовта, която е обширна, която е обратното на омразата, любовта ни прави свободни.
Когато ти, Макколинс, който идваш от Камерун, казваш, че през живота си си бил „ранен от омразата“: ти говориш за това, за тези рани от интересите; и ни напомняш, че омразата е замърсила и нашите отношения между християни. И това, както ти каза, оставя своя отпечатък, дълбок отпечатък, който остава дълго време. Това е отрова. Да, ти накара да почувстваме това, с твоя плам: омразата е отрова, от която е трудно да се изчистим. И омразата е погрешен манталитет, който вместо да ни признава като братя, ни кара да се гледаме като противници, като съперници, когато не се виждаме като предмет за продан или за експлоатация.
Когато ти, Рож, който идваш от Ирак, казваш, че си „човек на път“, ти ни напомняш, че и ние сме общност на път, ние вървим от конфликта към общението. По този път, който е дълъг и се състои от възходи и падения, ние не трябва да се страхуваме от различията между нас, а по-скоро, да, трябва да ни плашат нашите затваряния, нашите предразсъдъци, които ни пречат да се срещнем наистина и да вървим заедно. Затварянето и предразсъдъците изграждат отново между нас онази стена на разделение, която Христос събори, тоест враждата (Еф. 2,14). И тогава нашето пътуване към пълното единство може да направи стъпки напред в такава степен, че всички заедно да държим погледа си към Исус, към Него, Който е „нашият мир“ (пак там), Който е „крайъгълният камък“ (ст. 20). И Той, Господ Исус, идва насреща ни с лицето на маргинализирания и отхвърлен брат. С лицето на презрения, отхвърлен, затворен в клетка, експлоатиран мигрант... Но също така – както ти каза – на мигранта, който върви към нещо, към надежда, към по-човешко съжителство.
И така, Бог ни говори чрез вашите мечти. Опасността е, че много пъти ние не допускаме до нас мечтите и предпочитаме да спим, а не да мечтаем. Толкова лесно е да гледаме на другата страна. И в този свят ние сме свикнали с тази култура на безразличието, с тази култура да гледаме на друга страна – и да заспиваме, така, спокойни. Но по този път никога не можем да мечтаем. Трудно е. Бог говори чрез вашите сънища. Бог не говори чрез хората, които не могат да мечтаят за нищо, защото имат всичко или защото сърцата им са закоравели. Бог призовава и нас да не се примиряваме с един разделен свят, да не се примиряваме с разделени християнски общности, а да вървим през историята, привлечени от Божията мечта: тоест, човечество без стени на разделяне, освободено от вражда, без повече чужди хора, а само съграждани, както ни е казал Павел в откъса, който цитирах. Различни, разбира се, и горди с нашите особености, горди затова, че сме различни и тези особености са Божи дар: различни, горди, че сме такива, но помирени, винаги. Братя.
Нека този остров, белязан от болезнено разделение – гледам стената, там – да се превърне с Божията благодат в лаборатория за братство. Благодаря на всички, които работят за това. Трябва да мислим, че този остров е щедър, но не може да направи всичко, нали? Защото броят на хората, които пристигат, е по-голям от собствената възможност да се приемат, интегрират, придружават, насърчават... Неговата географска близост улеснява това, но не е лесно. Трябва да разберем ограниченията, управляващите този остров са атакувани. Но на този остров винаги има и аз го видях, в лидерите, които посетих, желание да се превърне с Божията благодат в лаборатория на братство и това може да бъде при две условия. Първото е действителното признаване на достойнството на всяка човешка личност (вж. Fratelli tutti, 8): нашето достойнство не се продава, не се дава под наем, не се губи. Горе глава: аз съм достойно Божие чедо. Действителното признаване на достойнството на всеки човек: това е етичната основа, универсална основа, която е и базата на християнската социална доктрина. Второто условие е доверчивото откриване към Бог Отец на всички; и това е „квасът“, който сме призовани да носим като вярващи (пак там, 272).
При тези условия е възможно мечтата да се превърне в ежедневно пътуване, с конкретни стъпки от конфликта към общението, от омразата към любовта, от бягството към срещата. Търпеливо пътуване, което ден след ден ни води в земята, която Бог приготви за нас, земята, където, ако те попитат: „Кой си ти?”, можеш да отговориш с открито лице: „Виж, аз съм твой брат: не ме ли познаваш?“ и да вървим така, бавно.
Като ви слушам, като ви гледам в лице, паметта отива нататък, отива към страданията. Вие сте дошли тук: но колко от вашите братя и сестри останаха по пътя? Колко отчаяни хора започват своето пътуване в много трудни условия, дори несигурни, и не успяват да пристигнат? Можем да говорим за това Море, което се превърна в голямо гробище. Като гледам вас, виждам страданията на пътуването, мнозина, които са отвлечени, продадени, експлоатирани – все още са на път, не знаем къде. Но това е историята на едно робство, всеобщо робство. Ние гледаме какво става и най-лошото е, че свикваме с това. „Ах, днес, да, е потънала една лодка, там… много изчезнали… Но вижте, че това привикване е сериозно заболяване, това е много сериозно заболяване и няма антибиотик при това заболяване! Трябва да се противопоставим на този навик да свикваме да четем за тези трагедии във вестниците или да ги чуваме от други медии. Като ви гледам, мисля за мнозина, които трябваше да се върнат обратно, защото ги отхвърлиха и те се озоваха в лагерите, истински лагери, където продават жени, изтезават, поробват мъже... Ние се оплакваме, когато четем историите за концлагерите от миналия век, тези на нацистите, тези на Сталин и се оплакваме, когато гледаме, „ама как така се случи това?". Ех, братя и сестри: това се случва днес, по близките брегове! Мостове на робство. Гледах няколко филмирани свидетелства за това: места за изтезания, за продан на хора. Казвам това, защото моя отговорност е да помогна да се отворят очите. Принудителната миграция не е почти туристически навик: моля ви! И грехът, който е в нас, ни кара да мислим така – „ама, горките хора, горките хора!“. И с [това] „горките хора", заличаваме всичко. Това е войната на настоящия момент, това е страданието на братя и сестри, за което не можем да мълчим. Тези, които дадоха всичко, което имаха, за да се качат [на] една лодка, през нощта и после... без да знаят дали ще пристигнат ... И после, толкова много отхвърлени, които свършват в лагерите, истински места на заточение, и на изтезание, и на робство.
Това е историята на тази развита цивилизация, която наричаме Запад. И после, извинете ме, но бих искал да кажа това, което е на сърцето ми, защото, поне да се молим един за друг, да правим нещо: и после, тази бодлива тел. Тази... виждам, една. Това е война на омраза, която разделя една страна. Но бодливата тел, на други места, където я има, се прави, за да не се позволи да влезе бежанецът, който идва да иска свобода, хляб, помощ, братство, радост; който бяга от омразата и е изправен пред омраза, която се нарича бодлива тел. Нека Господ събуди съвестта на всички нас пред тези неща. И извинете ме, ако казах нещата такива, каквито са, но не можем да мълчим и да гледаме на другата страна, в тази култура на безразличието.
Нека Господ да благослови всички вас. Благодаря".
man / VatNews
