Защо папата отива в Канада?
Осерваторе Романо
Визитата на папата, планирана за 24-30 юли, всъщност е резултат от визитата осъществена в дните между 28 март и 1 април т.г. на делегация от представители на тези народи, придружени от епископите на Канада. Позовавайки се на дебата за „откриването“ и раждането на нацията, в статията си отец Ломбарди говори за три различни реалности: Първите народи („First Nations “), които включват групите, присъстващи на територията преди пристигането на европейците, французите и англичаните, последвалите„нации“, по отношение на които се претендира равно достойнство. Става въпрос за един милион души с около 50 различни езика. Втората реалност е тази на близо шестстотинте хиляди метиси („Métis“), родени от срещата между местното население и европейците и признати със собствената си специфична идентичност. Последната е тази на 65 000 инуити, обитаващи арктическите земи, в миналото наричани „ескимоси“.
Общо трите групи съставляват малко над 4% от общото население на Канада, но броят им нараства, увеличавайки се с 39% от 2006 г. до 2016 г. Всеки един от тези компоненти сега има свои собствени асамблеи или представителни органи, които утвърждават със сила собствената културна идентичност. Делегацията, която дойде в Рим също беше съставена от три групи (с харатерни дрехи и знаци), всяка от които имаше своя лична среща с папата, преди последната обща аудиенция.
Предпоставките на проблемите, появили се все по-очевидно през последните десетилетия - обяснява Ломбарди - датират от епохата на "откритията" на американския континент и неговата колонизация от европейските сили по онова време. Въпреки това, добавя той, позицията на Католическата църква отдавна е критична към всички форми на колониализъм. В своята учителна власт, Църквата има свидетелства за достойнството на местните народи, като се започне от Павел III в булата Sublimis Deus от 1537 г. Позиция, която винаги е била потвърждавана до папа Франциск. И все пак - посочва Ломбарди - не може да се отрече, че преди него е имало изявления, като някои папски були от края на ХV век и дикцията terra nullius, „ничия земя“, използвани за присвояването на територии от „католическите“ сили, в светлината на преплитането между интересите на евангелизацията и тези на колонизацията. Стигайки се до така наречената „доктрина на откритието“ (Discovery Doctrine) като концепция на международното право, която през XIX век се утвърждава в делата между новите щати на Американската федерация и коренното население. Ето защо, подчертава авторът, последните настоятелно искат отхвърлянето на тази доктрина и няколко некатолически християнски деноминации се произнасят в този смисъл. Следователно – е надеждата на йезуита – все още е необходимо да се препотвърди историческото, духовно и концептуално разстояние, изминато от Католическата църква за все по-решително утвърждаване на достойнството и правата на коренното население и на несъвместимостта между евангелизацията и колониализма.
Раждането на държавата
Канада е родена през 1867 г. като конфедерация Доминион Канада. През 1876 г. е обнародван Законът за индианците, референтен документ на правителството за управление на „индианските въпроси“ в контекста на новата държава. Политика, характеризираща се с вярата в малоценността на местните етнически групи и култури и тяхното неизбежно изчезване, и следователно с натиска за асимилация в едно европейско общество.
През XIX век стадата от биволи са били унищожени и „прерийните“ ловци е трябвало да се превърнат във фермери. На местните жители са дадени териториите на „резерватите“, където е трябвало да останат затворени. Друг стълб на тази политика е била системата от „интернатни училища“, където децата и младежите са били обучавани в режим на отделяне от семействата и общностите, с методи на строга дисциплина, налагане на английски език, учебни дейности и професии подходящи за асимилацията и християнски религиозни практики.
Оттук и задълбочения анализ на отец Ломбарди за „системата от интернатните училища“, които, въпреки, че са били желани и финансирани от правителството, са поверени на управлението на организации на християнските църкви, които традиционно са се занимавали с образователни дейности. И така в продължение на повече от век са създадени 139 структури от този вид (разпространени в цялата страна, но главно в западните територии и най-вече в англоезичните щати), в които са били настанени общо 150 000 непълнолетни, момчета и момичета. Първото такова училище е открито през 1831 г. (когато държавата Канада все още не е била родена), последното е затворено през 1996 г. През 1920 г. е имало около 80 такива училища. През 1931 г. те са се утроили в сравнение с петдесет години по-рано. Малко над половината са свързани с Католическата църква.
Не липсват през първите десетилетия на ХХ век достоверни критични свидетелства за условията на живот, особено по отношение на сериозните здравословни недостатъци, лошото хранене и суровите методи. Смъртността е била висока, туберкулозата и други болести са взели много жертви. Това е съответствало на недостига на използваните ресурси. Правителственият отдел по „индианските въпроси“, от който са зависили тези училища, обвинява правителството за ситуацията и настоява училищата да станат самодостатъчни чрез работата приютените в тях, които са били подготвени за различни професии (селско стопанство, занаяти, шиене и домакинска икономика за момичетата и др.). Също фактът, да не се изпращат на общностите на произход телата на мъртвите ученици, а те да се погребват на място, е служило за намаляване на разходите.
Едва с нарастването на самосъзнанието у коренното население нещата постепенно започват да се променят. Системата започна да бъде обвинявана чрез индивидуални свидетелства, често драматични, на възпитаници и техните роднини за страданията и злоупотребите от различни видове (морални, но също физически и сексуални). Нещо повече, условията на коренното население – в ситуация на неравностойно положение и социално изключване (алкохолизъм, бедност, здравно състояние, културно ниво, престъпност и т.н.) - се оказват, и все още са, много по-сериозни, отколкото при останалата част от населението.
Стига се до ожесточени конфронтации – продължава Ломбарди – и став необходимо проблемите да се решат на национално ниво. През 1991 г. е сформирана „Кралска комисия за коренното население“, която публикува доклада си през 1996 г. По-късно от местни групи биват заведени „колективни съдебни дела“ срещу държавата и институциите на християнските църкви. Така през 2005 г. бива постигнато „Споразумение за индианските интернатни училища“, което предвижда компенсационни мерки и създаване през 2008 г. на „Канадска комисия за истина и помирение“. Тази комисия представя своя доклад през 2015 г., формулирайки 94 препоръки и искания по широк кръг от въпроси, свързани с всички основни аспекти на състоянието на коренното население. Работата по прилагането им продължава чрез „Националния център за истина и помирение", създаден към Университета на Манитоба.
Една от най-болезнените теми е разследването за малолетни и непълнолетни, загинали в домовете, чиито гробове не са открити или идентифицирани. Също така защото много от тези обекти са изоставени след затварянето или разрушаването на училището. Досега са проследени погребенията на над 3000 непълнолетни.
Участието на Църквата
Последната част на статията е посветена на участието на Църквата и на молбата за посещението на папата.
След всичко това християнските църкви и особено Католическата църква стават чести обекти на много остри критики. Затова още в началото на деветдесетте години има важни изказвания по въпроса, с изричното признаване на грешките и недостатъците и ангажимент за солидарност с коренното население в тяхното търсене на достойнство и справедливост: като последното от Националната среща, проведена през Саскатун през март 1991 г. и документа с дата 24 юли на същата година със заглавие „Извинение към първите нации на Канада от Облатната конференция на Канада“. Облатите на Непорочна Дева Мария, най-ангажираната религиозна конгрегация, представят на местните жители молба за прошка, чиито най-силни думи са следните: „Ние молим за прошка за самото съществуване на училищата, като признаваме, че най-голямата злоупотреба не е това, което се е случило в училищата, а че те са съществували“.
През 1993 г. Комисията за справедливост и мир към Епископската конференция изпраща дълго писмо до Кралската комисия, озаглавено „Справедливостта тече като мощна река“.
Днес процесът на дебат, размисъл и диалог продължава, акцентирайки се с развитието на съдебните въпроси. В тази връзка, в гореспоменатото „Споразумение за индианските интернатни училища“ от 2005 г. католическите страни поемат три сериозни ангажимента: изплащането на 29 милиона канадски долара; реализирането на конкретни инициативи и услуги „за изцеление и помирение“ на стойност 25 милиона долара; и кампания за набиране на средства, насочена към събирането на още 25 милиона.
През 2015 г. канадското правителство признава, че първите два ангажимента са били изпълнени и че усилията, положени за третия, са били адекватни. Но по-късно Конференцията на епископите гарантира принос от 30 милиона долара и иска да отговори на исканията, отправени от Комисията за истина и помирение в доклада от 2015 г. Някои от тях се отнасят до формирането на духовници, богопосветени и миряни по отношение на местната култура и духовност; сътрудничество за намиране и почитане на паметта на непълнолетните, погребани без идентификация; финансирането на проекти за културата, езиците и образованието на коренното население. Първото от исканията на Комисията обаче е отправено директно към папата да „представи молба за прошка на жертвите (прошка към оцелелите) и на техните семейства и общности за ролята на Римокатолическата църква в духовното, културното, емоционално и физическо и сексуално насилие спрямо непълнолетните от първите нации, инуитите и метисите в интернатните училища“.
От своя страна на 24 септември м.г. епископите на Канада публикуваха настоятелна молба за прошка, заключвайки, че са се ангажирали да работят със Светия престол и с партньори от местното население с оглед на пастирското посещение на папата в Канада.
