Папата: Евхаристията е пророчество за нов свят, от егоизма към любовта

Маня Кавалджиева – Ватикана

„Хлябът не винаги се споделя на трапезата по света; не винаги излъчва аромата на общението; не винаги се преломява в справедливостта”. При приключване  на Евхаристийния конгрес, проведен в град Матера, „града на хляба“, пред близо 12 хиляди вярващи, папа Франциск ни призова да се „срамуваме“ от ежедневната несправедливост, неравноправие, злоупотреби, извършвани всеки ден спрямо слабите, от безразличието спрямо бедните.

Предаваме ви пълния текст на проповедта на папа Франциск:

„Господ ни събира около трапезата Си, правейки Сам хляб за нас: „Това е хлябът на празника на трапезата на чедата, [...] създава споделяне, укрепва връзките, има вкус на общение“ (Химн на XVII Национален евхаристиен конгрес, Матера 2022 г.). И все пак Евангелието, което току-що чухме, ни казва, че не винаги по света е споделен хлябът на масата: това е вярно; не винаги се излъчва ароматът на общението; не винаги той се преломява в справедливостта.

Полезно ни е да се спрем на драматичната сцена, описана от Исус в тази притча, която чухме: от една страна, „някой си богат човек, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво“ (Лк. 16, 19); от друга страна, един сиромах, покрит с рани, който лежи пред вратата „с надеждата да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа“ (ст. 20,21), за да утоли глада си. И пред това противоречие – което виждаме всеки ден – пред това противоречие, ние се питаме: към какво ни кани тайнството на Евхаристията, източник и кулминация на християнския живот?

Преди всичко, Евхаристията ни напомня за първенството на Бог.  Богаташът от притчата не е отворен за връзката с Бога: той мисли само за собственото си благополучие, за задоволяване на нуждите си, за това да се наслаждава на живота. И с това е загубил и името си. В Евангелието не се казва как се е наричал: назовава го с прилагателното „богат“, докато на бедния казва името: Лазар. Богатствата водят до това, лишават и от името. Доволен от себе си, опиянен от парите, зашеметен от панаира на суетата, в живота му няма място за Бог, защото той обожава само себе си. Не случайно неговото име не се споменава: наричаме го „богат“, определяме го само с прилагателно, защото той вече е загубил името си, загубил е самоличността си, която е даденост само от благата, които притежава.

Колко тъжна е и днес тази реалност, когато се сравняваме с това, което имаме, когато съдим за хората по богатството, което притежават, по титлите, които имат, по длъжностите, които заемат, или по марката на дрехата, която носят. Това е религията на притежанието и на това как изглеждаме, която често доминира на сцената на този свят, но накрая ни оставя с празни ръце: винаги. Наистина, този богат човек от Евангелието е останал дори без име. Той вече не е никой. Обратно, сиромахът има име, Лазар, което означава „Бог помага“. Дори и в състоянието си на бедност и маргинализация, той може да запази достойнството си непокътнато, защото живее във връзка с Бога. В самото му име има нещо от Бог и Бог е непоклатимата надежда на живота му.

Ето го тогава постоянното предизвикателство, което Евхаристията предлага на нашия живот: да обожаваме Бог, а не себе си, не себе си. Да поставим Него в центъра, а не суетата на нашето его. Да помним, че само Господ е Бог и всичко останало е дар на Неговата любов. Защото ако обожаваме себе си, ние умираме потиснати в нашето малко его; ако обожаваме богатствата на този свят, те ни завладяват и ни поробват; ако се кланяме на бога на външността и се опиваме от разхищението, рано или късно самият живот ще ни поиска сметката. Винаги животът ни иска сметка.

Докато ако обожаваме Господ Исус, присъстващ в Евхаристията, получаваме нов поглед и върху нашия живот: аз не съм нещата, които притежавам, или успехите, които успявам да постигна; стойността на живота ми не зависи от това колко успявам да покажа, нито намалява, когато се натъквам на неуспехи и провали. Аз съм любимо чедо, всеки от нас е любимо чедо; аз съм благословен от Бог; Той пожела да ме облече с красота и желае да съм освободен, да съм свободна от всяко робство. Нека помним това: който се покланя на Бога, не става ничий роб: той е свободен. Нека преоткрием молитвата на обожание, молитва, която често се забравя. Обожаване, молитва на обожаване, нека я преоткрием: тя ни прави свободни и ни възвръща достойнството ни на чеда, не на роби.

Освен към първенството на Бога, Евхаристията ни призовава към любовта към братята. Този Хляб е тайнството на любовта в пълния смисъл на думата.  Христос е този, който предлага себе си и се преломява за нас, и ни моли да направим същото, така че животът ни да бъде смляно жито и да стане хляб, който храни нашите братя. Богатият човек от Евангелието се проваля в тази задача; той живее в разкош и пирува изобилно, без дори да забелязва безмълвния вик на сиромаха Лазар, който лежи в крайна нужда пред вратата му. Едва в края на живота, когато Господ преобръща съдбата, той най-после забелязва Лазар, но Авраам му казва: „между нас и вас зее голяма бездна“ (ст. 26). Но ти си я направил, ти самият. Ние сме тези, които с нашия егоизъм копаем бездни.

Богатият бе изкопал бездна между себе си и Лазар през земния живот и сега, във вечния живот, тази бездна остава. Защото нашето вечно бъдеще зависи от този сегашен живот: ако сега копаем бездна с братята и сестрите, ние си „копаем гроба” за след това; ако сега издигаме стени срещу братята и сестрите, ние оставаме затворени в самотата и в смъртта и след това.

Скъпи братя и сестри, тъжно е, когато виждаме, че тази притча и днес е история на нашите дни: несправедливостите, различията, природните ресурси, разпределени по неравен начин, злоупотребите на силните срещу слабите, безразличието към вика на бедните, бездната, която копаем всеки ден, създавайки маргинализация, всичките тези неща не могат да ни оставят безразлични. И затова днес, заедно, нека признаем, че Евхаристията е пророчество за един нов свят, тя е присъствието на Исус, който иска от нас да се ангажираме, за да стане истинско обръщане: обръщане от безразличието към състраданието, обръщане от разхищението към споделянето, обръщане от егоизма към любовта, от индивидуализма към братството.

Братя и сестри, нека мечтаем. Нека мечтаем за такава Църква: евхаристийна Църква. Направена от жени и мъже, които се преломяват като хляб за всички онези, които се приспособяват към самотата и бедността, за тези, които са гладни за нежност и състрадание, за тези, чийто живот се разпада, защото липсва добрият квас на надеждата. Църква, която коленичи пред Евхаристията и се прекланя с удивление на Господ, присъстващ в хляба; но която също знае как да се преклони със състрадание и нежност пред раните на онези, които страдат, облекчавайки бедните, изсушавайки сълзите на тези, които страдат, правейки от себе си хляб на надежда и на радост за всички. Защото няма истинско евхаристийно богослужение без състрадание към многото Лазаровци, които и днес вървят близо до нас. Толкова много!

Братя, сестри, от този град Матера, „градът на хляба“, бих искал да ви кажа: нека се върнем към Исус, нека се върнем към Евхаристията. Нека се върнем към вкуса на хляба, защото докато сме гладни за любов и надежда, или сме съкрушени от мъките и страданията на живота, Исус става храна, която ни храни и ни лекува. Нека се върнем към вкуса на хляба, защото докато несправедливостите и дискриминацията срещу бедните продължават да се извършват в света, Исус ни дава Хляба на споделянето и ни изпраща всеки ден като апостоли на братството, апостоли на справедливост, апостоли на мир. Нека се върнем към вкуса на хляба, за да бъдем Евхаристийната църква, която поставя Исус в центъра и става хляб на нежност, хляб на милосърдие за всички. Нека се върнем към вкуса на хляба, за да си спомним, че докато нашето земно съществуване се изчерпва, Евхаристията предварително ни дава обещанието за възкресението и ни ръководи към новия живот, който побеждава смъртта.

Нека днес наистина се замислим за богатия и за Лазар. Всеки ден се случва това. И толкова пъти – нека се засрамим – се случва и в нас, тази борба, между нас, в общността. И когато надеждата угасва и усещаме в нас самотата на сърцето, вътрешната умора, мъката от греха, страха от неуспеха, нека отново се върнем към вкуса на хляба. Всички сме грешници: всеки от нас носи своите грехове. Но, грешници, нека се върнем към желанието за Евхаристията, към вкуса на хляба. Нека се върнем към Исус, нека обожаваме Исус, нека приемем Исус. Защото Той е единственият, който побеждава смъртта и винаги обновява живота ни“.