Папата в Бахрейн: единство и свидетелство, стълбове на икуменизма
Маня Кавалджиева – Ватикан нюз
Петдесетница, източник на вдъхновение за живия икуменизъм днес. От катедралата „Дева Мария от Арабия“, най-новата католическа църква в Бахрейн, открита през декември 2021 г., Светият отец коментира пасажа от Деянията на апостолите, където различни народи се молят на Бог всеки на своя език. „Парти, мидяни, еламити, жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и онези страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби, слушаме ги да говорят на нашите езици за великите Божии дела“ (Деяния, 2, 9-11)
Нека поверим на Светия Дух в молитва „нашия общ път и призоваваме Неговото изливане върху нас, една обновена Петдесетница, която дава нови погледи и бързи стъпки към нашия път на единство и мир“. Така папа Франциск въведе Молитвата за мир, сърцето на икуменическата среща в катедралата на Дева Мария от Арабия в Авали, с шест призива, прочетени от свещеници и архимандрити на различни православни църкви, от индийски до коптски, от сирийски до арменски, но също от гръцкия православен архиепископ Гатас и пастор на Реформистката църква на Южна Индия.
Предлагаме пълния текст на папското слово:
Ваше Светейшество, скъпи брате Вартоломей, скъпи братя и сестри, тези думи изглеждат написани за нас днес: от толкова много народи и от толкова много езици, от толкова много страни и от толкова много обреди, ние сме тук заедно и то заради великите дела, извършени от Бог! В Йерусалим, в деня на Петдесетница, въпреки че са дошли от различни региони, те са се почувствали обединени в един само Дух: днес, както и тогава, разнообразието на произхода и на езиците не е проблем, а ресурс. Един древен автор пише, че „ако някой каже на някому: ти си приел Светия Дух, защо не говориш на всички езици? Трябва да му се отговори: Разбира се, че говоря на всички езици, наистина аз съм част от това тяло Христово, тоест на Църквата, която говори на всички езици“ (слово на африкански автор от шести век: PL 65,743).
Братя, сестри, това се отнася и за нас, защото „всички ние се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло” (1 Кор.12,13). За съжаление, с нашите разделения, наранихме святото тяло Господне, но Светият Дух, който съединява всички части, е по-велик от нашите телесни разделения. Затова е правилно да се твърди, че това, което ни обединява, далеч надхвърля онова, което ни разделя и че колкото повече ние вървим според Светия Дух, толкова повече ще бъдем водени да желаем и с Божията помощ, да възстановим пълното единство помежду ни.
Нека се върнем към текста на Петдесетница. Размишлявайки върху него, видях два елемента, които ми се струват полезни за нашия път на общение и които затова бих искал да споделя с вас. Те са единството в многообразието и свидетелството на живота.
Единството в многообразието. На Петдесетница учениците, според Деянията на апостолите, „всички бяха заедно на едно и също място“ (2,1). Забелязваме как Духът, който слиза върху всеки един, все пак избира момента, в който всички са заедно. Те биха могли да се покланят на Бог и да правят добро на другите дори и поотделно, но чрез сближаване в единство вратите за Божието дело се отварят широко. Християнският народ е призован да се обедини, за да могат Божиите чудеса да се сбъднат. Да бъдем тук, в Бахрейн, като малко стадо на Христос, разпръснати на различни места и с различни вероизповедания, помага да се почувства нуждата от единство, от споделяне на вярата: както на този архипелаг не липсват солидни връзки между островите, така и между нас, за да не сме изолирани, а в братско общение.
Братя и сестри, аз се питам: какво можем да направим, за да засилим единството, след като историята, навиците, ангажиментите и разстоянията сякаш ни тласкат на други страни? Кое е „мястото на срещата“, „духовната трапеза“ на нашето общение? Това е хвалението на Бога, което Духът събужда у всеки. Молитвата на хвалението не изолира, не капа да се затваряме в себе си и в собствените нужди, а ни поставя в сърцето на Отца и по този начин ни свързва с всички братя и сестри. Молитвата на хвалението и преклонението е най-висшата: благодарствена и безусловна, тя привлича радостта на Духа, пречиства сърцето, възстановява хармонията, заздравява единството. Това е лекарството срещу тъгата, срещу изкушението да се оставим да ни обезпокоява нашата вътрешна и външна нищета. Който хвали, не обръщат внимание на малобройността на стадото, а на красотата да бъдем малките на Отца.
Хвалението, което позволява на Духа да излее Своята утеха у нас, е добро лекарство срещу самотата и носталгията по дома. Позволява ни да почувстваме близостта на Добрия пастир, дори когато тежи липсата на близки пастори, което често се среща по тези места. Господ, именно в нашата пустота, обича да прокарва нови и неочаквани пътища, и да кара да избликват извори на жива вода (Ис. 43,19). Хвалението и преклонението ни водят там, при изворите на Духа, връщайки ни към нашия произход, към единството.
Ще ви се отрази добре да подхранвате хвалебствието на Бога, за да бъде това още повече знак за единство за всички християни! Нека продължава и хубавия навик да се предоставят места за поклонение, достъпни за други общности, за да се обожава единствения Господ. Всъщност не само тук на земята, но и на небето има следа от хваление, която ни обединява. Тя е следата на многото християнски мъченици от различни вероизповедания – колко много са били те през последните години в Близкия изток и по света! Сега те образуват едно единствено звездно небе, което показва пътя на онези, които вървят в пустините на историята: имаме една и съща цел, всички сме призовани към пълнотата на общението в Бога.
Нека помним обаче, че единството, към което вървим, е в различието. Разказът за Петдесетница уточнява, че всеки един е слушал апостолите да говорят „на неговия език“ (Деяния, 2,6): Духът не създава единен за всички език, но позволява на всички да говорят на други езици (вж. 4) и така, че всеки да чува своя език, изречен от другите (ст.11). Следователно, не ни затваря в еднообразието, а ни кара да се приемаме в различията. Това става с онези, които живеят според Духа: те се учат да срещат всеки брат и сестра във вярата като част от тялото, към което принадлежат. Това е духът на икуменическия път.
Скъпи приятели, нека се запитаме как ще продължим по този път. Аз, пастир, служител, верен, покорен ли съм на действието на Духа? Дали изживявам икуменизма като бреме, като допълнителен ангажимент, като институционо задължение или като съкровеното желание на Исус да „бъдат всички едно“ (Йоан, 17,21), като мисия, която произлиза от Евангелието? По-конкретно, какво правя аз за онези братя и сестри, които вярват в Христос, но не са от „моите“? Познавам ли ги, търся ли ги, интересувам ли се от тях? Дали стоя на разстояние и се държа официално с тях, или се опитвам да разбера историята им и да оценя особеностите им, без да ги смятам за непреодолими препятствия?
След единството в многообразието, стигаме до втория елемент: свидетелството на живота. На Петдесетница учениците се отварят, излизат от Горницата. Оттогава нататък те ще отидат навсякъде по света. Йерусалим, който е изглеждал тяхната точка на пристигане, се превръща в отправна точка на едно необикновено приключение. Страхът, който ги е държал затворени у дома, остава далечен спомен: днес те ходят навсякъде, но не за да се отличават от другите, нито за да променят реда на обществата и реда на света, а за да разпространяват красотата на Божията любов във всяко краище на света чрез своя живот. Наистина, нашата задача не е толкова да говорим с думи, а да свидетелстваме с дела; вярата не е привилегия, която трябва да се изисква, а дар, който трябва да бъде споделен. Както се казва в един древен текст, християните „не населяват определени градове, не използват някакъв необикновен език и не водят живот, различен от другите, […] всеки чужд регион е тяхна родина […]. Те живеят на земята, но гражданството им е на небето. Спазват установените закони, но с начина си на живот те са над законите. Те обичат всички “(Посланиета към Диогнет, V). Те обичат всички: това е християнският отличителен знак, същността на свидетелството. Това, че сте тук в Бахрейн, позволи на много от вас да преоткрият и практикуват истинската простота на милосърдието: мисля си за помощта за братята и сестрите, които пристигат, за християнско присъствие, което в ежедневното смирение свидетелства, на работното място, разбиране и търпение, радост и кротост, доброта и дух на диалог. С една дума: мир.
Също така ще ни бъде от полза да се запитаме за нашето свидетелство, защото с течение на времето можем да продължим по инерция и да отслабим да показваме Исус чрез духа на блаженствата, съгласуваност и доброта на живота, мирно поведение. Нека се запитаме сега, когато се молим заедно за мир: наистина ли сме хора на мира? Обитавани ли сме от желанието да проявяваме навсякъде, без да очакваме нищо в замяна, смерението на Исус? Правим ли свои усилията, раните и разединенията, които виждаме около нас?
Братя и сестри, исках да споделя с вас тези мисли за единството и за свидетелството, което милосърдието укрепва. Единството и свидетелството са еднакво съществени: ние не можем наистина да сме свидетели на Бога на любовта, ако не сме обединени помежду си, както Той желае; не можем да бъдем обединени, ако всеки бъде сам за себе си, без да се отвори за свидетелство, без да разшири границите на нашите интереси и на нашите общности в името на Духа, който обхваща всеки език и иска да достигне до всеки. Той обединява и изпраща, събира в общение и изпраща на мисия. Нека поверим нашето общ път на Него в молитва и да призовем Неговото изливане върху нас, една обновена Петдесетница, която дава нови проблясъци и бързи стъпки към нашия път на единство и мир.
