Южен Судан. Папата към клира: бъдете пастири, въоръжени с молитва и милосърдие
Имаме нужда от смели, щедри души, готови да страдат и да умрат за Африка. Това подчерта папа Франциск пред епископи, свещеници, дякони, богопосветени лица, семинаристи и миряни пастирски работници от Южен Судан в катедралата Света Тереза в столицата на африканската държава Джуба в събота сутринта. Срещата е първото събитие от втория ден на папата в страната, преди да се срещне с неговите събратя йезуити, вътрешно разселени хора и да участва в екуменическо молитвено събиране, по-късно през деня. Папата ще отслужи литургия за вярващите в нацията в неделя сутринта.
В словото си, основано на пътуването на Моисей, който води Божия народ през пустинята, Светият отец постави въпроса какво означава да бъдем „Божии служители“ в една история, белязана от война, омраза, насилие, бедност и също така „как да служим на тази земя, на брега на река, окъпана в толкова много невинна кръв“.
Предлагаме пълния текст на папското слово:
Скъпи братя епископи, презвитери и дякони,
скъпи монаси и монахини, скъпи семинаристи,
От толкова много време имах желанието да се срещна с вас; ето защо днес бих искал да благодаря на Господа. Благодарен съм на Монс. Томбе Триле за неговия поздрав и на всички вас за присъствието. Някои са пътували с дни, за да бъдат тук! Винаги нося в сърцето си някои моменти, които преживях преди това посещение: службата в базиликата „Св. Петър” през 2017 г., по време на която издигнахме молбата си към Бога за дара на мира; и духовните упражнения през 2019 г. за политическите лидери, които бяха поканени, така че чрез молитва те да вземат твърдото решение в сърцето си да продължат с помирението и братството в страната. На първо място, имаме нужда от това: да приемем Исус, нашия мир и нашата надежда.
В словото си вчера се вдъхнових от течението на водите на Нил, който пресича страната ви, сякаш е гръбнакът ѝ. В Библията водата, често е свързвана с действието на Бог създател, със състраданието, с което утолява жаждата, когато се окаже, че се скитаме в пустинята; с милосърдието, с което ни пречиства, когато попаднем в блатата на греха. При кръщението тя ни освещава „чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго “ (Тит 3,5). Само според библейска перспектива бих искал да погледна отново водите на Нил. От една страна, в коритото на тази река се вливат сълзите на един народ, потопен в страдание и болка, измъчван от насилие; един народ, който може да се моли като псалмиста: „ При реките Вавилонски - там седяхме и плачехме “ (Пс. 136,1). Водите на голямата река всъщност събират страдащите стонове на вашите общности, викът на болката от много разбити животи, драмата на народ в бягство, страданието в сърцето на жените и страха, отпечатан в очите на децата. В същото време обаче водите на голямата река ни връщат към историята на Моисей и следователно те са знак за освобождение и спасение: от тези води, всъщност, Моисей е спасен и, водейки народа си сред Червено море, той се е превърнал в инструмент за освобождение, икона на спасението на Бог, който вижда страданието на чедата си, чува техния вик и слиза, за да ги освободи (вж. Изх. 3,7). Гледайки към историята на Моисей, който водеше Божия народ през пустинята, нека се запитаме какво означава да бъдем служители на Бог в една действителност, пресечена от война, омраза, насилие, бедност. Как да упражняваме служението в тази земя, по бреговете на река, пропита с много невинна кръв, докато лицата на хората, които са ни поверени, са напоени от сълзите на болката?
За да се опитам да отговоря, бих искал да се спра на две нагласи на Моисей: послушност и ходатайство.
Първото нещо, което ни поразява в историята на Моисей, е неговата послушност към инициативата на Бог. Не трябва да мислим обаче, че винаги е било така: в началото той сам се е опитвал да се бори с несправедливостта и потисничеството. Спасен от дъщерята на фараона във водите на Нил, когато открива самоличността си, той започва да усеща страданието и унижението на братята си, така че един ден решава да въдвори справедливост сам, удряйки смъртоносно египтянин, който малтретира евреин. След този епизод обаче той трябваше да избяга и да остане в пустинята дълги години. Там той изпита един вид вътрешна пустиня: беше намислил да се изправи срещу несправедливостта със собствените си сили и сега, вследствие на това, се оказва беглец, който трябва да се скрие, да живее в уединение, да изпита горчивото чувство на провал. Каква беше грешката на Моисей? Мисълта за това, че той е центърът, разчитайки само на силата си. Но така той се превърна в затворник на най-лошите човешки методи, като този, да се реагира на насилието с насилие.
Понякога нещо подобно може да се случи и в нашия живот като свещеници, дякони, монаси и семинаристи: вътре в нас смятаме, че ние сме центърът, че можем да се доверим - ако не на теория, поне на практика - почти изцяло на нашите умение; или, като Църква, да намерим отговор на страданието и нуждите на хората чрез човешки инструменти, като пари, хитрост, власт. Вместо това, нашата работа идва от Бога: Той е Господ и ние сме призовани да бъдем послушни инструменти в Неговите ръце. Моисей научава това, когато един ден Бог се среща с него, появявайки се „в огнен пламък изсред една къпина“ (Изх. 3,2). Моисей се оставя да бъде привлечен, освобождава място на учудването, отдава се на послушание, за да се остави да бъде просветлен от очарованието на този огън, пред когото той мисли: „Ще ида и ще погледам това велико явление, защо къпината не изгаря (Изх. 3,3). Ето послушанието, което трябва на нашето служение: приближавайки се до Бога с учудване и смирение, нека да се оставим да бъдем привлечени и водени от Него; първенството не за нас, а за Бога; да разчитаме на Неговото Слово, преди да използваме нашите думи; да приемаме Неговата инициатива, преди да се съсредоточим върху нашите лични и църковни проекти.
Именно това е да се оставим да бъдем оформени, което ни кара да живеем нашето служение обновени. Пред добрия Пастир ние разбираме, че ние не сме племенни вождове, а състрадателни и милостиви пастири; не господари на народа, а слуги, които се навеждат, за да измият краката на братята и сестрите; не сме светска организация, която администрира земните блага, а общността на Божиите чеда. Нека направим като Моисей в Божието присъствие: нека свалим обущата със скромно уважение (вж. Изх. 3,5), нека се отърсим от човешката си презумпция, нека се оставим да бъдем привлечени от Господа и да се грижим за срещата с Него в молитвата; нека се приближаваме всеки ден към тайната на Бог, така че да изгори храста на нашата гордост и нашите нескромни амбиции и да ни накара да станем скромни спътници в пътуването на тези, които ни са поверени.
Пречистен и просветлен от божествения огън, Моисей се превръща в инструмент за спасение на своя народ, който страда; послушността му към Бог го прави способен да ходатайства за братята. Ето и втората нагласа, за която бих искал да говоря с вас: ходатайството. Моисей имаше опит с един състрадателен Бог, който не остава безразличен към вика на своя народ и слиза, за да го освободи. Този глагол е хубав: слиза. Бог, поради Своята снизходителност към нас, идва сред нас, чак приемайки плът в Исус, опитвайки нашата смърт и нашия подземен свят. Винаги слиза, за да ни вдигне. Тези, които са Го срещнали, искат да Му подражават. Така прави Моисей, който „слиза” посред народа си: ще го направи няколко пъти по време на прекосяването на пустинята. Всъщност в най-важните и трудни моменти, той се качва и слиза от планината на Божието присъствие, за да ходатайства за народа, тоест да влезе вътре в историята му, за да го приближи към Бога. Да се застъпваме „не означава само „да се молим за някого“, както често мислим. Етимологически означава „правене на крачка сред“, да се направи крачка, така че да се намираме сред някаква ситуация“ (C.M. Martini, Un grido di intercessione, Milano, 29 gennaio 1991); Следователно да се застъпваме, означава да слезем сред народа, „да станем мостове“, които го свързват с Бога.
От пастирите се изисква да развиват точно това изкуство на „ходене сред“: сред страданията и сълзите, сред глада за Бог и жаждата за любов на братята и сестрите. Първото ни задължение не е да сме съвършено организирана Църква, а Църква, която в името на Христос е сред страдалческия живот на хората и цапа ръцете си заради хората. Никога не трябва да упражняваме служението, като преследваме религиозен и социален престиж, а ходейки сред и заедно, научавайки се на слушане и на диалог, като си сътрудничим между нас, служителите, както и с миряните. Тук бих искал да повторя тази важна дума: заедно. Епископи и свещеници, свещеници и дякони, пастири и семинаристи, клирици и монаси, винаги подхранвайки уважението към прекрасната специфичност на монашеския живот: ние се опитваме да победим изкушението на индивидуализма, на личните ни интереси. Много е тъжно, когато пастирите не са в състояние да са в общение, не могат да си сътрудничат, дори се игнорират! Нека подхранваме взаимното уважение, близостта, конкретното сътрудничество. Ако това не се случва между нас, как можем да го проповядваме на другите?
Да се върнем към Моисей и за да се задълбочим в изкуството на застъпничеството, нека да гледаме ръцете му. Писанието ни предлага три образа в това отношение: Моисей с тоягата в ръката си, Моисей с разтворени ръце, Моисей с ръце, повдигнати към небето.
Първият образ, този на Мойсей с тоягата в ръка, ни казва, че той ходатайства с пророчество. С тази тояга той ще извърши чудеса, знаци на присъствието и силата на Бог, в името на когото говори, заклеймявайки на висок глас злото, което кара хората да страдат, и молейки фараона да го остави да си тръгне. Братя и сестри, за да се намесим в полза на нашия народ, ние също сме призовани да надигнем гласа срещу несправедливостта и злоупотребите, които смазват хората и използват насилие, за да управляват бизнеса в сянката на конфликтите. Ако искаме да бъдем пастири, които ходатайстват, не можем да останем неутрални преди болката, причинена от несправедливости и насилие, защото, когато жена или мъж са ранени в основните си права, Христос е наранен. Щастлив бях да чуя свидетелството на отец Лука, че Църквата не спира да извършва пророческо и пастирско служение. Благодаря ти! Благодаря ти, защото, ако има изкушение, от което трябва да се пазим, то това е да оставяме нещата такива, каквито са и да не ни интересуват ситуации от страх да не загубим привилегии и удобства.
Вторият образ: Моисей с разтворени ръце. Той – казва Писанието – „простря ръката си над морето“ (Изх. 14,21). Неговите разтворени ръце са знакът, че Бог е започнал да действа. По-късно Моисей ще държи плочите на закона в ръцете си (вж. Изх. 34,29), за да ги покаже на хората; неговите разтворени ръце показват близостта на Бог, който действа и придружава Своя народ. Всъщност, за да се освободим от злото, пророчеството не е достатъчно, необходимо е да разтворим ръцете към братята и сестрите, за да подкрепят пътя им. Можем да си представим Моисей, който посочва пътя и държи ръцете на народа си, за да ги насърчи да продължат. В продължение на четиридесет години, като възрастен, остава близо до народа: това е близостта. И това не беше лесна задача: той често трябваше да съживи обезкуражени и уморени хора, гладни и жадни, които са се отдали на мърморене и мързел. И за да извърши тази задача, той също трябваше да се бори със себе си, защото понякога е живял моменти на тъмнина и пустота, като в този, в който е казал на Господа: „Защо мъчиш Твоя раб? И защо не намерих аз милост пред очите Ти, та сложи върху ми бремето на целия тоя народ? [...]Сам аз не мога да нося целия тоя народ, защото е тежък за мене” (Числа 11,11.14). И все пак Моисей не се е отдръпнал: винаги е бил близо до Бога, той никога не се е отдалечил от народа си. Ние също имаме тази задача: да си подаваме ръка, да вдигаме братята, да им напомняме, че Бог е верен на своите обещания, призовавайки ги да продължат. Ръцете ни са били „помазани с Духа“ не само за свещените обреди, но за да насърчаваме, помагаме, придружават хората да се измъкнат от това, което ги парализира, затваря ги и ги кара да се страхуват.
Накрая – третият образ – ръцете, които са повдигнати към небето. Когато народът изпадне в грях и създава златния телец, Моисей отново се качва на планината – нека си представим какво голямо търпение! - и произнася една молитва, която е истинска борба с Бога, за да не изоставя Израил. Той казва: „Тоя народ направи голям грях, направи си бог от злато; прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал” (Изх. 32,31-32). Той е на страната на народа си докрай, вдига ръка в негова полза. Той не мисли за спасението си, той не продава народа заради собствените си интереси! Намесва се, бори се с Бога; той държи ръцете си, повдигнати в молитва, докато братята му се бият в долината (срв. Изх. 17,8-16). Да подкрепим с молитва пред Бога борбите на народа, да приканваме към прошка, да извършваме изповедта като канал на Божието милосърдие, което опрощава греховете: това е нашата задача на застъпници!
Скъпи братя и сестри, тези пророчески ръце, разтворени и вдигнаха, костват усилия. Да бъдем пророци, спътници, ходатаи, да показваме с живота си тайната на близостта на Бог към Неговия народ, може да ни струва самия живот. Много свещеници, монаси и монахини – това го чухме в свидетелството на сестра Реджина – станаха жертви на насилие и атентати, в които те изгубиха живота си. В действителност, те отдадоха живота си за Евангелието и близостта им до братята и сестрите е едно прекрасно свидетелство, което ни оставиха и което ни приканва да продължим по пътя им. Нека си припомним Св. Даниеле Комбони, който със своите братя мисионери е свършил голямото дело на евангелизацията в тази земя: той казваше, че мисионерът трябва да бъде готов на всичко за Христос и за Евангелието и че има нужда от дръзки и щедри души, които знаят как да страдат и да умират за Африка.
Бих искал да ви благодаря за това, което правите в сред толкова изпитания и усилия. Благодаря, от името на цялата Църква, за вашата всеотдайност, смелост, за вашите жертви, за вашето търпение. Пожелавам ви, скъпи братя и сестри, винаги да бъдете пастири и щедри свидетели, въоръжени само с молитва и милосърдие, които се оставят да бъдат изненадани от Божията благодат и да станат инструменти за спасение за другите; пророци на близостта, които придружават народа, застъпници с издигнати ръце. Нека Дева Мария ви пази! И моля ви, не забравяйте да се молите за мен!
(vik/vatn)
