Обща аудиенция: всеки кръстен е част от мисията на Църквата

Амедео Ломонако – Светла Чалъкова - Ватикана

Нека Великият пост бъде благоприятно време за съживяване на мисионерската динамика и за да се поставим в служба на Евангелието и на човечеството. На общата аудиенция, която проведе на площад „Свети Петър“ папа Франциск продължи цикъла от катехизисни беседи за страстта към евангелизирането. Той припомни, че в името на евангелизацията „съществува своеобразен мост между първия и последния Събор". Мост, добави той, „чийто архитект е Светият Дух". Поканата на папата е да „се вслушаме във Втория Ватикански събор, за да открием, че евангелизирането винаги е църковно служение, а не самостоятелно, никога изолирано или индивидуалистично“ и „без прозелитизъм“.

Всъщност евангелизаторът винаги предава това, което е получил. Свети Павел беше първият, който го написа: Евангелието, което той проповядва и което общностите приеха и в което останаха непоколебими, е същото, което апостолът на свой ред е получил (виж 1 Коринтяни 15:1-3). Вярата се приема и вярата се предава... Този църковен динамизъм на предаване на Посланието е обвързващ и гарантира автентичността на християнското послание.

В школата на Втория Ватикански събор

Франциск подчерта, че църковното измерение на евангелизацията е „критерий за проверка на апостолската ревност, защото изкушението да продължиш сам винаги дебне зад ъгъла“. Също толкова опасно е „изкушението да следваме по-лесни псевдоцърковни пътища“, да приемем „светската логика на цифрите и анкетите, да разчитаме на силата на нашите идеи, програми, структури“. За да се прогласява Евангелието Основното нещо е силата, дадена от Духа. Другите неща, поясни папата, са второстепенни.

Сега, братя и сестри, нека се поставим директно в школата на Втория Ватикански събор, препрочитайки някои парарафи от Декрета Ad gentes, документа за мисионерската дейност на Църквата. Тези текстове напълно запазват стойността си дори в нашия сложен и плуралистичен контекст. На първо място, документа Ad gentes ни приканва да гледаме на любовта на Бог Отец като на източник, който „чрез Неговото огромно и милосърдно освобождаващо благоволение ни създава и освен това чрез благодатта ни призовава да участваме в Неговия живот и в Неговата слава.

Да продължим мисията на Христос

Божията любов „е за всички, никой не е изключен“. Позовавайки се отново на ученията на Втория Ватикански събор, папата припомни, че „задължение на Църквата е да продължи мисията на Христос“, като следва „пътя на бедността, послушанието, служението и саможертвата до смъртта“. Ако остане вярна на този път, начертан от Исус, „мисията на Църквата е проявлението, т.е. богоявлението и реализацията на божествения промисъл в света и в историята“. В Божия народ „поклонник и евангелизатор“, обясни папата, „няма активни и пасивни субекти“. Няма „проповядващи и мълчащи“:

Всеки кръстен човек, независимо от неговата функция в Църквата и степента на обучение на неговата вяра, е активен субект на евангелизацията (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 120)... По силата на полученото Кръщение и последващото приобщаване към Църквата, всеки кръстен участва в мисията на Църквата, а в нея и в мисията на Христос Царя, Свещеника и Пророка. Тази задача „е една и неизменна на всяко място и във всяка ситуация, дори и да не се изпълнява по същия начин въз основа на различни обстоятелства“ (AG, 6). Това ни приканва да не се склеротизираме или фосилизираме; мисионерската ревност на вярващия се изразява и като творческо търсене на нови начини за известяване и свидетелство, на нови начини за среща с нараненото човечество, което Христос пое върху себе си. Накратко, нови начини за служение на Евангелието и на човечеството.

Евангелизацията е служение

Евангелизацията е служение: необходимо е да имаме „сърцето на слуга“, за да евангелизираме. Оттук и призивът на папата е да се намерят нови начини за евангелизиране. Франциск също така подчерта, че „връщането при извора на любов на Отца и към мисиите на Сина и Светия Дух не означава затваряне „в пространства на статично лично спокойствие“. Напротив, това води до признаване на „безвъзмездността на дара на пълнотата на живота“. Ето защо – завърши Франциск - трябва да живеем все по-пълноценно „това, което сме получили и да го споделяме с другите, с чувство за отговорност, вървейки заедно по криволичещите и трудни пътища на историята, в бдително и усърдно очакване на нейното изпълнение“.