Обща аудиенция: Да превърнем нашите рани в източници на надежда

Димитър Ганчев – Ватикан нюз

В края на литургията на Цветница „изглежда, че всичко е свършило“, каза папата в началото на размишлението си. „За учениците на Исус, камъкът пред гроба бележи края на надеждата. С разпъването на Исус, апостолите стават свидетели "публичен провал", на "най-лошия възможен край". Тяхното „обезсърчение не ни е напълно чуждо днес“, отбеляза Светият отец. „В нас също има смесени мрачни мисли и чувство на неудовлетвореност“.

Кръстът, край и начало

Но къде е надежда днес?, запита риторично папата. За нас, както пред очите на учениците, стои образът на кръста, но след време те ще разберат, че от този кръст се ражда едно ново начало. Божията надежда пониква именно „в черните дупки на нашите разочаровани очаквания“. От кръста, "ужасен инструмент за мъчение, Бог направи най-великия знак на любовта". Кръстът, „където беше съсредоточен краят на всичко“, съдържа и „ново начало“:

Това дърво на смъртта, което се превърна в дърво на живота, ни напомня, че Божиите начала често започват от нашите цели: затова Той обича да върши чудеса. Нека днес погледнем към кръстното дърво, за да покълне надежда в нас: да се излекуваме от тъгата  и отчаянието. (...) Нужна е малко надежда, за да бъдем изцелени от тъгата, от която сме болни, от горчивината, с която омърсяваме Църквата и света.

Кръстът приканва да се върнем към същественото

Папа Франциск прикани да се вгледаме в Разпятието, в което Исус се появява съблечен и ранен (Мат.27. 35) „Съблечен - посдчерта папата. Този, Който има всичко, позволява да бъде лишен от всичко, но това унижение е пътят към изкуплението“. „Така Бог триумфира над нашата външност“, обясни Франциск. Тези привидности, които не ни позволяват да намерим покой, тези маски, които носим, ​​тази показност, „за да могат другите да говорят добри неща за нас“.

Въпреки това „Исус, лишен от всичко, ни напомня, че надеждата се ражда отново, като намерим истината за себе си, като изоставим двуличието, като се освободим от мирното съжителство с нашите лъжи“, посочи папата. „Понякога сме толкова свикнали да говорим лъжи че живеем с лъжи, сякаш са истина, и в крайна сметка се отравяме от нашите лъжи”. Така той ни приканва да се върнем към сърцето, към същественото, към простата в живота, освободен от толкова безполезни неща, които са заместители на надеждата“:

Днес, когато всичко е сложно и рискуваме да изгубим нишката, имаме нужда от простота, за да преоткрием стойността на умереността, на отричането, да пречистим сърцето си от това, което го замърсява и натъжава. Всеки от нас може да се освободи от едно безполезно нещо, за да намери себе си.

Да превърнем нашите рани в източници на надежда

Исус е ранен, в тялото и душата, каза папата. „Исус е сам: предаден и отречен от своите“. Подиграват му се, тълпата предпочита Варава пред него.

Братя и сестри, ние също сме наранени: кой не е наранен в живота? Кой не носи белезите от лош избор, от недоразумения, от болки, които остават вътре и трудно се преодоляват? Но също и за понесени неправди, остри думи, неблагоприятни присъди? Бог не крие от очите ни раните, които са пронизали тялото и душата му. Той ги показва, за да ни покаже, че на Пасхата може да се отвори нов проход: да направи раните си дупки от светлина“. Исус „обича и прощава на онези, които са го наранили. Така той превръща злото в добро, превръща болката в любов“.

Следователно въпросът е да знаем „какво да правим с тези рани“, посочи папата. „Мога да ги оставя да тлеят в негодувание и тъга, или мога да ги обединя с тези на Исус, така че моите рани също да станат светли“. Франциск отбеляза с горчивина, че някои млади хора, търсят спасението в самоубийството или прибягват до наркотици, за да покрият раните си.

Да, тези рани могат да станат източници на надежда, когато вместо да оплакваме себе си, изтрием сълзите на другия; вместо да таим негодувание за това, което ни е отнето, да се погрижим за това, което липсва на другите; вместо да се вглъбяваме в себе си, да се наведем над страдащия; вместо да жадуваме за любов към себе си, да утолим жаждата на онези, които имат нужда от нас. Защото само ако спрем да мислим за себе си, ще намерим себе си”.

Това е „предизвикателството на днешния ден“ за всеки от нас, заключи папа Франциск.