Папата: възрастните са корените, от които се нуждаят младите
Възрастните хора са „корените, от които по-младите се нуждаят, за да станат възрастни“, затова трябва да има плодотворен и конструктивен обмен между различните поколения и преди всичко възрастните хора не трябва да се маргинализират и изолират. Това настоятелно подчерта папа Франциск в проповедта си на литургията за Третия световен ден на бабите и дядовците и възрастните хора, отбелязан във Ватиканската базилика. На литургията присъстваха повече от 6000 вярващи, включително много възрастни хора и баби и дядовци с внуците и техните семейства. В своята проповед Франциск се спря по-специално на отношенията между млади и стари, които трябва да бъдат култивирани и насърчавани да растат, и гледайки днешния свят, той призова да се грижим за възрастните хора и да не ги забравяме.” Предлагаме ви пълният текст на проповедта на папа Франциск.
*********
За да ни разкаже за Божието царство, Исус използва притчи. Разказва прости истории, които достигат до сърцето на слушателя. Този език, пълен с образи, прилича на този, който бабите и дядовците често използват с внуците си, държейки ги може би на колене: по този начин те предават важна мъдрост за живота. Мислейки за бабите и дядовците и възрастните хора, корените, от които по-младите се нуждаят, за да станат възрастни, бих искал да препрочета трите истории, съдържащи се в днешното Евангелие, като започна от един общ аспект, който ги обединява: израстването заедно.
В първата притча житото и плевелите растат заедно на едно и също поле (виж Матей 13, 24-30). Това е образ, който ни помага да направим реалистичен прочит: в човешката история, както в живота на всеки, има съвместно присъствие на светлини и сенки, на любов и егоизъм. Наистина доброто и злото са преплетени до такава степен, че изглеждат неразделни. Този реалистичен подход ни помага да гледаме на историята без идеологии, без стерилни оптимизми и вредни песимизми. Християнинът, оживен от Божията надежда, не е песимист, но не е и наивник ;, който живее в света на приказките, който се преструва, че не вижда злото и казва, че „всичко е наред“. Не, християнинът е реалист: той знае, че в света има жито и плевели, и той се вглежда в себе си, осъзнавайки, че злото не идва само „отвън“, че не винаги е по вина на другите, че човек не трябва да „измисля“ врагове, с които да се бори, за да избегне да хвълри светлина вътре в себе си.
Но притчата ни задава един въпрос: когато видим, че житото и плевелите живеят заедно в света, какво трябва да направим? Как да се държим? В историята слугите искат да изтръгнат плевелите (вж. ст. 28). Това е добронамерено отношение, но импулсивно и агресивно. Самозалъгваме се, че можем да изтръгнем злото със собствените си сили, за да спасим чистотата. Изкушение, което се повтаря многократно: „чисто общество“, „чиста Църква“, но за да се постигне тази чистота, човек рискува да бъде нетърпелив, непримирим, дори насилствен към онези, които са изпаднали в грешка. И така, заедно с плевелите, доброто зърно се разкъсва и хората не могат да извървят своя път, да растат, да се променят. Вместо това, нека се вслушаме в това какво казва Исус: „Доброто жито и плевелите да растат заедно до жетвата“ (вж. Мт. 13, 30).
Колко е красив този Божи поглед, тази негова милостива педагогика, която ни приканва да бъдем търпеливи с другите, да приветстваме – в семейството, в Църквата и в обществото – нестабилността, закъсненията и ограниченията: но не, за да свикваме с тях с примирение или да ги оправдаваме, а да се научим да се намесваме с уважение, като продължаваме да се грижим за доброто зърно с кротост и търпение. Винаги помнейки едно нещо: че пречистването на сърцето и окончателната победа над злото са по същество Божие дело. И ние, преодолявайки изкушението да разделим житото и плевелите, сме призвани да разберем кои са най-добрите начини и моменти за действие.
Мисля си за възрастните хора и бабите и дядовците, които вече са изминали дълъг път в живота и, погледнат ли назад, виждат много красиви неща, които са успели да постигнат, но и поражения, грешки, нещо, което - както се казва – „да се върна назад, няма да го повторя“. Днес обаче Господ достига до нас със сладки думи, които ни канят да посрещнем тайната на живота със спокойствие и търпение, да оставим съда на Него, а не да живеем със съжаления и угризения. Сякаш иска да ни каже: „Погледнете доброто зърно, което е поникнало по пътя на вашия живот и го оставете да израсне отново, поверявайки всичко на мен, който винаги прощава: накрая доброто ще бъде по-силно от злото”. Старостта също е благословено време за това: това е сезонът за помирение, за да гледаме с нежност светлината, която напредва въпреки сенките, с уверената надежда, че доброто зърно, посято от Бог, ще надделее над плевелите, с които дяволът искаше да зарази сърцата ни.
Нека сега разгледаме втората притча. Небесното царство, казва Исус, е дело на Бог, което действа тихо в сюжетите на историята, до степен да изглежда малко и невидимо действие, като това на малко синапено зърно. Но когато това зърно порасне, „то става по-голямо от другите растения в градината и става дърво, така че небесните птици долитат и правят гнезда в клоните му“ (Мт. 13, 32). Нашият живот също е такъв: идваме на света в малкостта, ставаме възрастни, после стари; в началото сме малко семенце, после се храним с надежди, осъществяваме проекти и мечти, най-красивата от които е да станем като онова дърво, което не живее само за себе си, а да дава сянка на желаещите и предлага пространство на онези, които искат да свият гнездото си в него. Така че в крайна сметка, в тази притча, старото дърво и птиците растат заедно.
Мисля си за бабите и дядовците: колко красиви са тези пищни дървета, под които деца и внуци свиват своите „гнезда“, научават климата на дома и усещат нежността на прегръдката. Става дума за това да растем заедно: зеленото дърво и малките, които имат нужда от гнездо, бабите и дядовците с техните деца и внуци, възрастните с най-малките. Имаме нужда от нов съюз между млади и стари, за да може лимфата на тези, които имат зад гърба си дълъг житейски опит, да пръска кълновете на надежда на тези, които растат. В този ползотворен обмен ние научаваме красотата на живота, изграждаме братско общество, а в Църквата позволяваме срещата и диалога между традицията и новостите на Духа.
И накрая третата притча, където маята и брашното растат заедно (виж Мт.13, 33). Това смесване кара цялото тесто да втаса, да расте. Исус използва точно глагола „смесвам“, който се отнася до онова изкуство, което е „мистицизмът да живеем заедно, да се смесваме, да се срещаме, да се хващаме за ръка и да „излизем от себе си, за да се обединим с другите“ (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 87). Това побеждава индивидуализма и егоизма и ни помага да създадем по-хуманен и братски свят. Така че днес Божието Слово е призив да бъдем бдителни, за да не маргинализираме възрастните хора в нашия живот и в нашите семейства. Нека внимаваме нашите многолюдни градове да не се превърнат в „концентрати на самота“; нека не се случва политиката, призвана да задоволи нуждите на най-уязвимите, да забрави възрастните хора, оставяйки пазара да ги причисли към „непродуктивните отпадъци“. Нека не се случва така, че преследвайки митовете за ефективност и производителност на пълна скорост, да станем неспособни да намалим скоростта, за да придружим тези, които се борят да не изостават. Моля, нека се смесваме, нека растем заедно.
Братя, сестри, божественото Слово ни кани да не се разделяме, да не се затваряме, да не мислим, че можем сами, а да растем заедно. Да слушаме, да говорим, да се подкрепяме. Нека не забравяме нашите баби и дядовци и възрастните хора: от тяхната милувка сме били повдигани многократно, тръгвали сме отново на път, чувствали сме се обичани, били сме излекувани вътрешно. Те се жертваха за нас и ние не можем да ги декласифицираме заради приоритетите в нашата програма. Нека растем заедно, нека вървим напред заедно: Господ ще благослови нашия път.
svt/ vatn
