Франциск написа предговора към посмъртната книга на богослова Зизиулас
Франциск
Да държа в ръцете си тази книга на Йоанис Зизиулас, митрополит на Пергам, означава за мен да продължа да държа неговите ръце в приятелството, което ни свързваше. Посмъртна книга, която, както подсказва заглавието, идва за мен като знак от миналото, освободено в Бъдещето на Бог.
Запознах се с Йоанис Зизиулас през 2013 г., когато посрещнах делегацията на Вселенската патриаршия на Константинопол, която дойде в Рим за празника на Св.св. Петър и Павел. Това беше среща, която потвърди моето убеждение колко още има да научим от нашите православни братя и сестри по отношение на епископската колегиалност и традицията на синодалността.
В нашия обмен, по време на следващите срещи, присъстваше постоянно мисълта за есхатологичното богословие, за което той пишеше от години с надеждата, че ще може да направи книга от него. Когато се молехме и размишлявахме върху християнското единство, той ни съобщи своя реализъм: само в края на времената то ще бъде постигнато. Но междувременно трябва да направим всичко възможно, spes contra spem, да продължим да я търсим заедно. Фактът, че ще бъде реализирано едва в края, не трябва да подхранва примирението или да ни намери бездействени: трябва да вярваме, че това Бъдеще вече действа, „причината на цялото битие“. Бъдеще, което идва в историята и не идва от историята. Не просто краят на пътуването, а една компания от живот, способна да го „оцвети“ с цветовете на Възкресението и гласа на Духа, който ще ни „напомни за новите неща“. Той долавяше опасността, че взирането в миналото ще ни направи затворници преди всичко на допуснатите грешки, на неуспешните опити, трупайки песимистичен баласт, благоприятствайки клина на недоверието. Всички ние страдаме от негативизма на назадничавостта и от това страда особено искреното търсене на единството на всички християни. Ценността на нашите традиции е да отварят пътя и ако вместо това те го затварят, ако ни възпират, това означава, че ги тълкуваме погрешно, затворници на страховете си, привързани към сигурността ни, с риск да превърнем вярата в идеология и да мумифициране истината, която в Христос винаги е живот и път (Йоан 14, 6), път на мира, хляб на общение, източник на единство.
Есхатонът хлопа на врата на нашето ежедневие, подбужда нашето сътрудничество, разхлабва оковите, освобождава пътя на добрия живот. И в сърцето на евхаристийния канон е това, че за Зизиулас църквата „помни бъдещето“, съставяйки в главите на тази книга доксология към „Този, който идва“, богословие, което той пише на колене, в очакване.
Искам да събудя зората (Псалм 108). Стихът от псалма призовава всички инструменти и гласове на човечеството да извикат нашата нужда от Божието Бъдеще. Нека събудим Зората в нас, нека събудим надеждата. Всъщност „същността на нещата, за които се надяваме“ (Евр. 11,1), конститутивният жест на християнството е да даде знак, осезаем и ежедневен, смирен и обезоръжен, на „Този, който е, който беше, който идва “ (Откр. 1, 8).
