Папата: Църква не мълчалива, а която чува вика на страдащите
Алесандро Ди Бусоло – Маня Кавалджиева – Ватикана
„Ние не се нуждаем от Църква, която да стои седнала и да се отказва“, а от Църква, която, подобно на слепия Вартимей, хвърля „дрехата на примирението“, поверява своята слепота на Господ, изправя се, „тръгва заедно след Него и с Него”, „поема вика на света и цапа ръцете си, за да служи на Господ”, носейки „радостта на Евангелието по пътищата на света”. Това е образът на Синодалната църква, който папа Франциск представя в проповедта си на литургията, предстоятелствана във ватиканската базилика след приключването на втората сесия на XVI Генерална асамблея на Синода за синодалността. И Синодът „ни кара да бъдем Църква като Вартимей: общност от ученици, които, като чуват Господ да минава, се оставят да бъдат събудени от силата на Евангелието и започват да се обръщат към Него“.
Разказът за Вартимей
Папа Франциск се позовава на евангелския откъс от Марк (Мк 10, 46-52), в който се разказва за изцеляването на слепия Вартимей, „който седеше на пътя и просеше“. Той е „отхвърлен и без надежда“, но „когато чува Исус да минава, започва да вика към Него“. И „докато всички го мъмрят, за да млъкне“, Исус се спира. Защото Бог винаги слуша вика на бедните и нито един вик на болка не остава нечут от Него".
За да живеем истински, не трябва да стоим седнали
При приключването на Синода, Франциск, носейки в сърцето си „толкова много благодарност за това, което успяхме да споделим“, призовава 365-те членове на събора, петте хиляди вярващи в Базиликата и всички, които са свързани чрез медиите, да се замислят за това, което се случва на Вартимей: в началото „той седеше на пътя и просеше“ (ст. 46), докато след това, повикан от Исус и след като проглежда, „той тръгва след Исус по пътя“ (ст. 52).
За да се живее истински, не можем да стоим неподвижни: животът винаги означава движение, тръгване по пътя, мечтаене, планиране, отваряне към бъдещето.
Църква, която стои седнала, се е настанила „неудобно“
Пред „въпросите на днешните жени и мъже“, казва папата, „пред предизвикателствата на нашето време, пред неотложността на евангелизацията и пред многото рани, които измъчват човечеството, не можем да стоим седнали“.
Седнала Църква, която почти без да забелязва се отдръпва от живота и сама застава на ръба на реалността, е Църква, която рискува да остане сляпа и да се настани в собственото си неудобство.
И добавя:
„Моля, нека помолим Господ да ни даде Светия Дух, за да не останем седнали в нашата слепота, слепота, която може да се нарече светкост, която може да се нарече удобство, която може да се нарече затворено сърце… Нека не седим в нашата слепота, в нашите слепоти"
Да различаваме, когато минава Господ
Папа Франциск ни моли да помним, че Господ винаги минава „и се спира, за да се погрижи за нашата слепота“. „А аз чувам ли Го, че минава?“, се пита той, „Способен ли съм да чувам стъпките на Господ? Способен ли съм да различавам когато Господ минава?“.
Хубаво е, ако Синодът ни кара да бъдем Църква като Вартимей: общността от учениците, които, като чуват, че Господ минава, усещат тръпката на спасението, оставят се да бъдат събудени от силата на Евангелието и започват да Го викат. Събира вика на всичките жени и мъже на земята.
Да чува викът на всички
Тук папата припомня вика „на онези, които искат да открият радостта на Евангелието, и на онези, които са се отдалечили“; „безгласният вик на безразличните”; този на страдащите, „на бедните и маргинализираните, на децата – роби на детския труд, потиснати трудово в много части на света“; гласът на пресекулки „на онези, които вече нямат сили дори да извикат Бог, защото нямат глас или защото са се примирили“.
„Ние не се нуждаем от Църква, която стои седнала и се предава, а от Църква, която чува вика на света и – искам да кажа това, може би някой ще бъде скандализиран – Църква, която си цапа ръцете, за да служи на Господ“.
Да следваме Господ заедно
За втория аспект, а именно Вартимей, който, след като първоначално е седял, после „тръгва след Исус по пътя“, папа Франциск коментира, че това означава, че е станал „негов ученик, започнал е да го следва“. „И той веднага прогледа и тръгна след Иисуса по пътя“ (ст. 52).
Та и ние така: когато сме седнали и сме се настанили, когато дори като Църква не намираме силите, смелостта и дързостта, необходими, за да станем и да продължим пътя си, нека си спомним винаги да се връщаме при Господ и неговото Евангелие.
Вартимей, който тръгва след Исус по пътя, според папата, е образът на Синодалната църква: „Господ ни призовава, вдига ни, когато сме седнали или паднали, кара ни да възвърнем зрението си, така че, въз основа на Евангелието, да можем да видим тревогите и страданията на света".
„Господ се следва по пътя, не се следва, като се затваряме в нашите удобства, не се следва в лабиринтите на нашите идеи: Той се следва по пътя. И нека винаги да помним това: да не вървим за наша сметка, или според светските критерии, а да вървим по пътя, заедно, след Него и с Него".
Мисионерска църква, която върви с Господ по пътищата на света
Затова призивът на папа Франциск е да бъдем заедно „не седяща Църква, а Църква, изправена на крака“.
Не мълчалива Църква, а Църква, която чува вика на човечеството. Не сляпа Църква, а Църква, озарена от Христос, която носи светлината на Евангелието на другите. Не статична Църква, а мисионерска Църква, която върви с Господ по пътищата на света.
Столът на Петър
Накрая, папата ни кани да се поклоним пред реликвата на древния Стол на свети Петър (или Катедрата на свети Петър), внимателно реставриран, като помним, че „това е столът на любовта, столът на единството и столът на милосърдието, според онази заповед, която Исус даде на апостол Петър: да не господства над другите, а да им служи в милосърдието”. А величественият балдахин на Бернини, „по-блестящ от всякога“, след нова реставрация, „представлява истинската централна точка на цялата базилика, тоест славата на Светия Дух“.
Това е Синодалната църква, припомня папата, „общност, чието първенство е в дара на Духа, който прави всички ни братя в Христос и ни издига към Него“. И съвместният път не свършва, той трябва да бъде продължен с доверие. И като Вартимей, папа Франциск се пита накрая: „Чувствам ли се призован? Чувствам ли се слаб и че не мога да стана? Искам ли помощ?“
Моля, нека хвърлим дрехата на примирението, нека поверим на Господ нашата слепота, нека се изправим и нека разнасяме радостта на Евангелието по пътищата на света.