Кардинал Комастри: не заличавайте татко и мама
Да въведе Десетте Божи заповеди в днешната реалност, да ги разглежда чрез преживяванията, историите, изразите на Евангелието, свидетелствата на светците. Това е книгата „Десетте Божи заповеди за десет кардинали“ на ватиканския експерт Фабио Маркезе Рагона, публикувана от Издателска къща „Ares“.Кардинал Анджело Комастри, почетен архиерей на базиликата „Свети Петър“, се спира на четвъртата заповед: „Почитай баща си и майка си“, изхождайки от опита си, през 70-те години на миналия век, като свещеник в римския затвор „Regina Coeli“. Период, съставен от срещи, истории и изблици, но и от горчиви наблюдения, които в светлината на днешните промени ни позволяват да четем реалността с нови очи. Срещата със Серджо, син на проститутка, подсказва колко е болезнено за едно дете да не познава баща си или майка си.
„Преди да навляза в смисъла на Заповедта, бих искал да направя важна предпоставка – казва кардиналът - Думата „заповед“ е омразна за мнозина, защото я смятат за ограничение, налагане, ограничаване на свободата. Но не е така. „Заповедта“ не е ограничение на свободата, а е хоризонт: тя е насока за справедлив и безопасен път, за да не се обърка свободата и да ни причини вреда. След като направих тази предпоставка, продължавам да коментирам четвъртата заповед чрез конкретни примери, в които незаменимата красота на семейството се откроява очевидно…
Как е възможно само да се мисли за свеждането на прекрасното чудо на зачатието, плод на любовта, до асептична, анонимна и безлична лабораторна игра? Как е възможно да се наеме матка и как е възможно да се купи „материалът на живота“, сякаш е пазарен продукт? Колко други "Серджо" ще трябва да разкажат същата трагична история след няколко години! Сърцето ми не е в състояние да следва ума, който нагледно ми представя сцената на човечество, което се осмелява да замени промисъла на Създателя и се осмелява да отмени самото име на баща и майка. Боже мой, не мога да си представя дете, което да не може да каже: „Мамо!“. И също така не мога да си представя дете, на което му е отказана радостта да може да каже „татко“. Не, Боже мой! Това е твърде много! Това е твърде много срещу живота, твърде много е срещу човечеството, твърде много е срещу истината!
Нека се върнем към историята на Серджо, който сега намира мир в молитвата и чете на листчето, което държи в ръцете си: Господи, Господи, понякога се съмнявам дори в Теб, в Небесета: във всичко! Непоносимо ми е да се надявам, защото ми се струва страхлив и недостоен акт на несправедливостта, която търпя. Страхувам се, че много деца в близко бъдеще ще трябва да се открият в тази пронизваща молитва. И те ще трябва да се идентифицират с преживяното от Серджо, който издига този болезнен вик от раненото си сърце: Понякога крещя и призовавам онова, което животът насилствено ми отне. И аз бих искал, като един луд, да тичам по улиците, поне да видя майките. Бих искал да се захласна, докато ги гледам как целуват децата си. А след това бих искал да погледна децата, за да отгатна какво чувстват в тези блажени моменти, които никога няма да съществуват за мен.
Когато Серджо ми предава този вик на болка, който беше легитимна носталгия по една липсваща майка, той дори не можеше да си представи какво се случва днес. Кой знае колко деца след няколко години ще се скитат по улиците в търсене на отречено майчинство и неизвестно бащинство! Кой знае колко деца ще спрат пред истински татко и истинска майка и в сърцата си ще кажат: Защо аз ... не? Защо нямам татко, защо нямам майка?
Нека да чуем последната молитва на Серджо, син без бащинство и без майчинство: имам нужда от майка, ласка, сладък глас, който да ме нарича „сине“! Господи, чуй вика ми. Ти имаше щастието да имаш майка, майка, една направена по мярка за Теб . На мен ми стигаше която и да е, скромна, бедна, семпла. Но не за мен, дори не така. Мамо! Майко на Господа, обичаш ли ме поне ти? Дори да съм просяк?
Майко на Исус, ако кажеш „да“, целуни ме тази вечер, когато ще заспя и отведи ме в Небесата със себе си. Направи го тихо! Няма да навредиш на никого. Защото аз съм сам. Не оставям никого и никой няма да плаче. Защото аз не съществувам.
Не мога да коментирам тези думи. Те трябва да бъдат медитирани, те трябва да се четат на колене, те трябва да се разпространяват в домовете, трябва да звучат от амвоните, така че да не се налага на други деца да изпитват същата мъчителна болка като някой, който е принуден да каже: Не съществувам, защото нямам баща, защото нямам майка. Тогава можете да разберете защо Господ ни е дал тази заповед: „Почитай баща си и майка си“.
(svt/vatn)
