Гласът на жертвите на насилие
Ева Куш
Какво казват онези, които са били наранени в Църквата, какво очакват от Църквата, какво очакват от „хората на Църквата“? Това са въпроси задавани от Др. Ева Куш
Трудно е да се даде един единозначен отговор на тези въпроси, тъй като всяка от жертвите на насилие е различна, има различна житейска история, както преди, така и след травмата. Някои говорят за това веднага, на други им отнема няколко години, а на трети много повече. Някои са срещнали помощ по пътя си, други са останли напълно сами със страданията си.
Наранените говорят: някои силно изискват правото си да бъдат чути, други говорят със срам за това в тишината на психотерапевтичния кабинет или се доверяват само на свои близки. Някои крещят, други говорят с мълчанието си.
Текстът, който предлагам тук, е опит да събера гласовете на хората, които съм придружавала и с които съм разговаряла за очакванията им към Църквата.
Първо: Да признаем, че съществуват
Първата нужда на някой, който е наранен е просто да бъде разпознат и приет като такъв и да има право да съществува с всичките си страдания, болка и рани.
Свещеникът, който като представител на Църквата, често се припознава като „Божи представител“, е видял в жертвите си предмет, който да бъдe използвани и с които да се злоупотребява, като по този начин унищожава тяхното човешко достойнство. Неведнъж той обяснява действията си с религиозни причини или убеждава, че това е Божията воля. Насилието, което той нанася по този начин, физическо и психологическо, засяга основите на човешкото съществуване, унищожавайки достойнството на „Божии чеда” на онези, с които е злоупотребил, разрушавайки в тях опита им на Божията Любов и опита им на Църквата като общност, защото именно там насилието се материализира, без никой да го предотврати или да реагира на него. Затова жертвите очакват Църквата, в която е извършено насилието, да го разпознае не като грях, извършен от грешник, който трябва да бъде простен, а като престъпно деяние, чиито потърпевши са те.
Жертвите на насилие очакват преди всичко ДА БЪДАТ чути в болката си, в гнева си, в безсилието си. Понякога се срамуват и непрекъснато си задават въпроса, дали случайно не са виновни те самите. Понякога агресивно отправят обвинения. Ако решат да споделят, те очакват да бъдат посрещнати с внимание и грижа, като ХОРА, говорещи за рана, нанесена не само на тях, но и на цялата Църковна общност. Те не искат да бъдат третирани като досадници, които нарушават „светия мир“, като натрапници или като хора, работещи срещу Църквата. Наранените хора очакват да бъдат приети не просто „по правилния начин“или според официалния регламент, защото когато се появят, те идват при Църквата като общност, а не като правилно функционираща църковна институция. Жертвите искат да имат правото да изразят, според възможностите си, болката и страданието, крити понякога с години. Те не искат инструкции, а искат да бъдат добре дошли.
Жертвите чакат справедливост: искат ясно да се посочи кой е извършил насилието и кой е малтретиран. Те също искат онези, които защитават обвиняемия свещеник, техния насилник, да ги чуят, тъй като те често обвиняват жертвите, защото никой не им е казал истината, защото е избрано мълчание, понякога от чувство на безсилие, понякога поради погрешно разбраното желание за „защита“ на Църквата, сякаш истината за престъпното деяние, за нанесените щети, би подкопало „вярата на малките“. Наранените очакват справедливо наказание за онзи, който им е причинил страдание, така че за него това може да се превърне във възможност да се промени, да се обърне. Жертвите искат да бъдат СУБЕКТИ на каноничния процес, в който извършителят на насилието е подложен на съд. Днес обвиняемият свещеник има повече права, често отказани на жертвата и това отново я прави маловажен човек, третиран така, сякаш това не го засяга.
Нараненитe в Църквата искат да имат правото да изберат дали да останат в нея или да я напуснат.Те искат сами да изберат своя път. Не им е нужно да бъдат инструктирани каква трябва да бъде връзката им с Бог: това го правеше и насилникът. Жертвите очакват изборът им да бъде зачетен.
Да изпитат приемане, разбиране, зачитане и ясно да чуят кой е извършителят и кой е жертвата помага за изцелението, особено когато това е демонстрирано и от църковния водач.
Второ: да се зачита времето за "изцеление"
Наранените искат да се изцелят. За да направят това, те се нуждаят от време и помощ. Те не искат да им се казва или диктува, кой трябва да им помогне. Те искат да избират за себе си. Ако се нуждаят от пари, за да платят на терапевта или адвоката ... те искат да имат право да им се помогне и по този начин.
Тези, които остават в Църквата, се интересуват дали ще намерят свещеници, подготвени да ги придружат по пътя към духовното изцеление и дали хората, които срещат, няма да да им навредят отново, този път не чрез сексуално насилие, а налагайки им собствената си духовност, собствената си религиозност, изпращай ки ги при екзорсист или принуждавайки ги да простят. Те не искат някой друг свещеник да им налага неща, защото точно това са изпитали от страна на онзи, който ги е малтретирал, който със своите деяния и думи им е насаждал изкривен образ на Бог, на духовността, на религията и на Църква. Те не искат други да повторят насилието с извинението че правят добро и са в помощ. Те се нуждаят от време, за да излекуват раните си.
Жертвите се нуждаят от някой, който да им помогне да живеят взаимоотношения, които не нараняват. Свещеникът, който ги е наранил, е използвал тяхното доверие, уязвимост и откритост към другите. Сега те се отнасят към тези „други“ с недоверие. Църквата е мястото на което злото им е нанесено, затова сега те питат дали тя също може да им предложи място за изцеление. Дали има място за тях в Църквата. Те са особено чувствителни към неискрено, подозрително отношение или дори просто към несигурността на другите, какво да правят с тях, как да се отнасят с тях, какво място да им отреждат в Църквата, за да не ги превърнат в „скандал“ за другите. Те искат Църква, която е и Майка, а не само учител. Те искат Църква, в която ще имат право да бъдат и да се изцелят според собственото си темпо.
Наранените очакват също да се помогне на общността, в която този, който ги е малтретирал, е бил пастор, тъй като и тя е "жертва", ранена от престъпното деяние, извършено от този свещеник.
Жертвите в процес на изцеление не искат да им се налага да разказват отново и отново за случилото им се зло, като, свидетелстват“, защото това за тях е като връщане в „ада“.Идва момент, често след дълги години, когато те изпитват нужда да „изпуснат парата“ и да разкажат всичко, но има и друг момент, когато не искат да се върнат към миналото, именно за да намерят изцеление. Не, за да забравят, защото е невъзможно да се забрави, а за да продължат напред без застой.
Трето: да се поучим от техния опит
Жертвите, по –скоро тези, преминалй в следващата фаза, тази на „справящите се“, са хора, които вече са изминали дълъг път към възстановяванетo и са в състояние да видят собствения си опит от разстояние. Те знаят как да идентифицират грешките и слабостите, които карат свещениците да малтретират малолетни и уязвими хора и днес. Те знаят как да посочат пропуските в свещеническото формране, в отношенията между свещениците, които ги карат да търсят партньори сред малолетните. Те могат да ни кажат какво в културата на Църквата и в нейното структурно измерение благоприятства малтретирането на другите. Те могат да предложат най -добрите начини да се помогне на жертвите и да идентифицират грешките, които Църквата все още допуска, докато им помага. И накрая, те могат да ни кажат как да допринесем за изграждането заедно на една по-„човешка“ Църква, която не е просто институция. Те могат да предложат как да говорим с наранените в Църквата за Бог, Който е свидетел на травмата, която са преживели. Това, което знаят е резултат от техния опит: опитът на претърпяното зло, но и на дълъг път на изцеление. Затова те могат да ни покажат пътя, който води до изцеление, защото те вече са го изминали и сега знаят онова, което преди не са знаели.
Дали обаче ние като Църква искаме да ги слушаме?
Опитвам се да представя това, което ми е поверено, според очакването на хората, пострадали в Църквата и които сега преминават през различни етапи на „изцеление“. Всеки от тях ми показа повече от един аспект, който смяташе за важен. Вероятно, говорейки с други, списъкът би се удължил. Придружавайки от години жертви както на свещеници, така и на други хора, стигнах до убеждението, че - за да бъде гласът им ефективно „чут“ - е необходима дълбока трансформация на Църквата, която не рядко днес приема формата на функционална религиозна институция. В една Църква, живееща единствено като „институция“, вероятно ще бъде възможно сигналите за сексуално насилие да се получават по реда си и ще има добри кодекси за поведение спрямо малолетните и непълнолетните, обаче няма да е възможно да се отговори в пълнота на вика на жертвите и дори няма да има реална загриженост, че повече никой няма да пострада по никакъв начин, и не само от свещеници. Отказвайки се от определена култура на „власт“, култура на формално правилно управление, трябва да покажем образа на Бог, който е Любов, който е нежен, и на Църквата, която приветства и приема в обятията си. Струва да се запитаме дали гласът на тези, които са наранени, изоставени и прочие, не е пророчески глас, който може да ни помогне в обръщането.
Биография: Д -р Ева Куш работи като психотерапевт в психологически кабинет, член е на Полската асоциация на психиатрите и президент на клон на Катовице на Асоциацията на католическите психиатри. Била е одитор на XII и XIII пленарни сесии на Синода на епископите в Рим. През 2012 г. участва във Ватиканския симпозиум „Към изцеление и обновяване“ за представителите на Епископските конференции по света по темата за сексуалното насилие над малолнолетни. Тя е съосновател на Центъра за закрила на детето към Игнатианската академия в Краков, на който от 2014 г. е заместник-директор, отговарящ за учебните програми. Тя е член на комитета, който организира първата международна конференция в Полша, посветена на темата за сексуалното насилие над малолетни и непълнолетни в Католическата църква (2014 г.).
