Ломбарди: Бенедикт, живот, прекаран за срещата с лицето на Исус
Федерико Ломбарди*
„Скоро ще се окажа изправен пред най-големия съдник в живота си. Въпреки че, поглеждайки назад към моя дълъг живот, може да имам толкова много причини да се страхувам, въпреки това съм с щастливо сърце, защото твърдо вярвам, че Господ е не само справедливият съдия, но в същото време приятел и брат, който вече сам е пострадал от недостатъците ми и следователно, като съдия, е същевременно и мой адвокат. С оглед на часа на съда ми става ясна благодатта, че съм християнин. Това, че съм християнин, ми дава познание, нещо повече, приятелство със съдията на моя живот и ми позволява да прекрача тъмната врата на смъртта с увереност. В това отношение постоянно ми идва на ум това, което Йоан разказва в начолото на Откровението: той вижда Човешкия Син в цялото му величие и пада в нозете му като мъртъв. Но Той, като поставя дясната си ръка върху него, му каза: „Не се страхувай! Аз съм...“ (вж. Откр. 1, 12-17). Това пише Бенедикт XVI в последното си писмо, датирано от 6 февруари, в края на болезнените дни „на изпит на съвестта и размисъл“ във връзка с критиките, отправени към него относно случай за злоупотреба, когато е бил архиепископ на Монако преди повече от 40 години.
Най-накрая настъпи моментът на срещата с Господ. Със сигурност не може да се каже, че е било неочаквано и че нашият велик старец е пристигнал неподготвен. Ако неговият предшественик ни беше дал ценно и незабравимо свидетелство за това как да живеем във вяра една болезнена прогресивна болест до смъртта, Бенедикт XVI ни даде прекрасно свидетелство за това как да живеем във вяра нарастващата крехкост на старостта в продължение на много години до края. Фактът, че той се отказа от папството в подходящия момент, му позволи - и на нас с него - да вървим по този път с голямо спокойствие.
Той има дарбата да завърши пътуването си, като запази бистър ум, приближавайки се с напълно съзнателен опит до тези „крайни реалности“, за които имаше смелостта да мисли и говори като малцина други, благодарение на получената и живяна вяра. И като богослов, и като папа той ни беше говорил за това по дълбок, достоверен и убедителен начин. Неговите страници и думите му за есхатологията, неговата енциклика за надеждата остават дар за Църквата, върху който неговата тиха молитва постави печата в дългите години на отегляне „на планината“.
Сред многото неща, които могат да се запомнят за неговия понтификат, това, което честно казано ми се стори и продължава да ми се струва най-необичайно, беше, че през тези години той успя да напише и завърши трилогията си за Исус. Как можа един папа, с отговорностите и грижите на универсалната Църква, които всъщност носи на плещите си, да успее да напише такова произведение? Разбира се, това беше резултат от цял живот на размисъл и изследване. Но несъмнено вътрешната страст, мотивацията трябва да са били огромни. Неговите страници излязоха от перото на учен, но същевременно и на вярващ, посветил живота си в търсенето на срещата с лицето на Исус и съзрял в това същевременно изпълнението на своето призвание и своята служба за другите.
В този смисъл, въпреки че разбирам добре защо той даде да се разбере, че този труд не трябва да се счита за „папска учителна власт“, продължавам да мисля, че тя е съществена част от неговото свидетелство за служение като папа, тоест като вярващ който разпознава в Исус Божия Син и върху чиято вяра можем да продължим да подкрепяме и нашата. В този смисъл не мога да считам случаен факта, че времето на решението за оттегляне от папския престол, т.е. лятото на 2012 г., съвпада с това на края на трилогията за Исус Христос. Време за завършването на една мисия, съсредоточена върху вярата в Исус Христос.
Няма съмнение, че понтификатът на Бенедикт XVI се характеризира по-скоро с неговата учителна власт, отколкото с действията на управление. „Осъзнавах добре, че моята сила – ако имах такава – беше тази да представя вярата по начин, подходящ за културата на нашето време“ (…). Вяра винаги в диалог с разума, разумна вяра; разум, отворен за вярата. Папа Ратцингер с право е уважаван от онези, които живеят внимателни към движенията на мисълта и духа и се опитват да четат събитията в техния най-дълбок и дългосрочен смисъл, без да се спират на повърхността на събитията и промените. Не напразно са останали запечатани в паметта някои от големите му слова пред публика не само от Църквата, но и пред представители на цялото общество, в Лондон, в Берлин... Той не се страхуваше от конфронтацията с различни идеи и позиции, той гледаше с лоялност и далновидност на големите въпроси, на затъмняването на Божието присъствие на хоризонта на съвременното човечество, на въпросите за бъдещето на Църквата, особено в неговата родина и в Европа. И той се опита да се изправи пред проблемите честно, без да бяга от тях, дори и да са драматични; но вярата и разбирането на вярата му позволиха винаги да намира перспектива на надежда.
Интелектуалната и културна мощ на Йозеф Ратцингер са твърде добре известни, за го възхваляваме отново. Йоан Павел II беше този, който успя да го разбере и оцени за универсалната Църква. В продължение на 24 години от 26-те от понтификата на своя предшественик Ратцингер беше префект на Конгрегацията за доктрината на вярата. Две различни личности, но – позволете ми да го кажа – „страхотен комбинация“. Безграничният понтификат на папа Войтила не може да бъде адекватно осмислен от доктринална гледна точка без присъствието на кардинал Ратцингер и доверието, което му бе оказано, в неговото църковно богословие, в широтата и баланса на неговата мисъл. Да служи на единството на вярата на Църквата в десетилетията след Ватиканския събор, като се изправя пред епохални напрежения и предизвикателства в диалога с юдаизма, в икуменизма, в диалога с други религии, в конфронтацията с марксизма, в контекста на секуларизацията и трансформацията на визията за човека и сексуалността... способността да предложи широк и хармоничен доктринален синтез като този на Катехизиса на Католическата църква, приветстван от огромното мнозинство на църковната общност с неочакван консенсус, така че да доведе тази общност да прекрачи на прага на третото хилядолетие, чувствайки се носител на послание за спасение за човечеството...
В действителност това много дълго и изключително сътрудничество беше подготовката за понтификата на Бенедикт XVI, видян от кардиналите като най-подходящия продължител и приемник на делото на папа Войтила. Цялостният поглед върху пътя преминат от Йозеф Ратцингер не убягва – дори впечатлява – приемствеността на неговия лайтмотив и в същото време постепенното разширяване на хоризонта на неговата служение.
Призванието на Йозеф Рацингер от самото начало е свещеническо призвание, в същото време в изучаване на богословието и литургично и пастирско служение. Той напредва в различните си етапи, от семинарията до първите пастирски преживявания и университетското преподаване; след това хоризонтът се разширява към опита на универсалната Църква с участието в Събора и връзката с големите богослови на времето; впоследствие той се връща към академичната дейност на задълбочено богословско изследване, но винаги в сърцето на дебата и църковния опит; след това отново се разширява в пастирската служба на голямата архиепископия на Монако; преминава окончателно в служба на универсалната Църква с назначаването му в Рим да ръководи Доктрината на вярата; накрая ново призвание го води до управлението на цялата общност на Църквата. Хоризонтът стана тотален не само за мисълта, но и за свещеническото и пастирското служение. Да служи на цялата общност на Църквата, да я води разумно по пътищата на нашето време, да пази единството и истинността на нейната вяра. Мотото, избрано по повод епископската хиротония, „Сътрудници на истината“ (3 Йоан, 8), изразява много добре цялата нишка от живота и призванието на Йозеф Ратцингер, ако се разбере, че за него истината не е била набор от абстрактни понятия, но в крайна сметка е въплътена в личността на Исус Христос.
Понтификатът на Бенедикт XVI е и ще бъде запомнен като понтификат, белязан от времена на кризи и трудности. Вярно е и не би било честно да пренебрегнем този аспект. Но трябва да се види и оцени не повърхностно. Що се отнася до вътрешната или външната критика и опозиция, самият той с усмивка припомни, че няколко други папи е трябвало да се изправят пред много по-драматични времена и ситуации. Без да се налага да се връщаме назад към преследванията през първите векове, беше достатъчно да си спомним за Пий IX или Бенедикт XV, когато осъждаха „безполезното клане“ или за положението на папите по време на световните войни. Така че той не се смяташе за мъченик. Никой папа не може да си представи да не се натъкне на критики, трудности и напрежение. Това не означава, че ако е необходимо, той е знаел как да реагира на критиката с жизненост и решителност, както се случи с незабравимото писмо, написано до епископите през 2009 г., след историята за опрощението на отлъчването на лефеврианците и „случая Уилямсън“. Страстно писмо, за което неговият секретар ми сподели, че изразява „истинската същност на Ратцингер“.
Но това, което беше най-тежкият кръст на неговия понтификат, чиято тежест той вече беше започнал да разбира през периода, прекаран в Конгрегацията за Доктрината на вярата, и който продължава да се проявява като изпитание и предизвикателство за Църквата от историческо значение, е историята със сексуалните насилия. Това също е повод за критики и лични нападки към него през последните няколко години, следователно и за дълбоко страдание. Тъй като също и аз бях много ангажиран с тези теми по време на неговия понтификат, аз съм твърдо убеден, че той виждаше сериозността на проблемите все по-ясно и имаше големи заслуги в разглеждането им с широта и дълбочина на погледа в различните им измерения: изслушване на жертвите, строгост в преследване на справедливостта в лицето на престъпленията, изцеление на раните, установяване на подходящи правила и процедури, формиране и предотвратяване на злото. Това беше само началото на едно дълго пътуване, но в правилната посока и с голямо смирение. Бенедикт никога не се тревожеше за един свой „образ“ или за Църквата, който не отговаряше на истината. И дори в тази област той винаги се движеше от гледната точка на човек на вярата.
Когато бях помолен да си припомня накратко, с един епизод, понтификата на Бенедикт XVI, си спомних молитвеното бдение по време на Световния ден на младежта в Мадрид през 2011 г. на голямата площадка на летище Куатро Виентос, в което взеха участие около един милиони млади хора. Беше вечер, тъмнината се сгъстяваше, когато папата започна словото си. В един момент се изви истински ураган от дъжд и вятър. Осветителните и звуковите системи излязоха от строя и много от палатките в края на еспланадата се срутиха. Ситуацията беше наистина драматична. Папата беше поканен от своите сътрудници да се отдалечи и да се подслони, но той не пожела. Той остана търпеливо и смело седнал на мястото си на откритата сцена, защитен от обикновен чадър, който се развяваше от вятъра. Цялото огромно събрание последва примера му с доверие и търпение. След известно време бурята утихна, дъждът спря и настъпи напълно неочаквано голямо затишие. Апаратурата отново заработи. Папата завърши речта си и прекрасния остенсорий на катедралата в Толедо беше изнесена в центъра на сцената за евхаристийно поклонение. Папата коленичи в мълчание пред Светото причастие и зад него, в тъмнината, огромното събрание се присъедини към молитва за дълго време в абсолютно спокойствие.
В известен смисъл това може да остане образ не само на понтификата, но и на живота на Йозеф Рацингер и на целта на неговия път. Докато той сега влиза в окончателно мълчание пред Господ, ние също продължаваме да се чувстваме зад него и с него.
* Президент на фондация "Джозеф Ратцингер-Бенедикт XVI" на Ватикана
