Архиепископ Кикучи: Каритас помага на забравените хора да си възвърнат надеждата
Девин Уоткинс – Ватикан нюз
„Да помага на хората да знаят, че не са забравени, това е истинската мисия на Каритас“. Така новият президент на Caritas Internationalis, монсеньор Тарчисио Исао Кикучи, архиепископ на Токио, описва дейността на международната католическа конфедерация, ден след избирането му за четиригодишен мандат от 400-те делегати, присъстващи на 22-то общо събрание на организацията. В ексклузивно интервю за Ватикан нюз/Радио Ватикана архиепископът споделя своите надежди за новата си мисия и отправя директно послание към безбройните доброволци, които проявяват Божията любов в конкретни дела на служение.
Ваше преосвещенство, в новата си роля на президент на Каритас Интернационалис, какви цели си поставяте за тази мисия?
Каритас Интернационалис е втората по големина агенция за хуманитарна помощ в света след Международния червен кръст. Затова е известна като професионална неправителствена организация, която предлага помощ на хора в трудни ситуации, но ние не сме обикновена неправителствена организация, а нещо много повече. Ние сме организация на Католическата църква и институция в служба на Църквата. Това означава, че Каритас трябва да бъде свидетел на Божията любов. Това, което правим, е не само да предоставяме храна, материална или друга помощ, ние сме и свидетели на Божията любов, за да покажем на хората, че така Господ обича всички хора
По време на Общото събрание вниманието бе насочено и към забравените хора, към тези, които не са подкрепени от други организации. Как се отнася Каритас към тях?
Бих искал да използвам опита си като доброволец на Каритас Япония. През 1995 г. бях изпратен в бежански лагер за руандски бежанци в Букаву, Заир (сега Демократична република Конго, бел. ред.). Там срещнах различни бежанци. Разбира се, всичко липсваше. Нямаше храна, нямаше дрехи, нямаше подслон и хората се нуждаеха от всичко. При второто ми посещение в лагера, срещнах някои от техните лидери, попитах ги от какво имат нужда, очаквах да кажат: „Имаме нужда от храна, образование, лекарства, подслон“ или нещо подобно. Вместо това те ми казаха: „Отче, ти си от Япония. Така че, когато се върнеш в Япония, кажи им, че все още сме тук: всички сме забравени“. Това наистина ме шокира. След това преживяване срещнах много хора в различни области, в различни страни, засегнати от бедствия, хора в райони, опустошени от война или конфликт. Навсякъде, винаги съм чувал една и съща история и един и същи вопъл: „Забравени сме, забравени сме“. Това е истинската мисия на Каритас: да помага на хората да знаят, че не са забравени. Искаме да сме с тях. Разбира се, оказваме професионална помощ, но в същото време искаме да им кажем, че винаги сме с тях, винаги работим с тях, винаги ги помним. Никой няма да бъде изключен, никой няма да бъде забравен.
Вие сте свещеник и мисионер, бил сте и доброволец. Как това се отразява в новата Ви мисия?
Аз принадлежа към Мисионерите на Божественото Слово. След свещеническото ми ръкоположение през 1986 г. бях изпратен в Гана, Западна Африка. Там ме изпратиха в една енория, дълбоко в гората, без ток и вода. Останах там седем години като енорийски свещеник. Общо осем години съм в Гана. Това беше наистина важно преживяване за мен, което ми помогна да изградя идентичността си. Особено по това време, през 1986 г., икономиката на Западна Африка не беше много добра и хората бяха наистина бедни. Много хора умираха без подходящи лекарства, а ХИВ-СПИН се разпространяваше бързо. Имаше всякакви проблеми. Но хората изглеждаха толкова щастливи, с красиви усмивки, всеки ден. Затова попитах няколко души в моята енория: „Защо сте толкова щастливи?“ И някой на шега ми каза: „Отче, носим магията на Гана!“.
Каква беше тяхната магия?
Това беше вярата, че някой ще помогне, че никой няма да бъде забравен. В този културен контекст хората се подкрепят взаимно. Така не се виждат хора да умират на пътя, защото никой не е забравен. Тази вяра наистина създава надежда в живота. Това беше основата на моето убеждение: ако не забравяме хората, можем да успеем да създадем надежда за оцеляване. Надеждата не се внася отвън. Можем да донесем храна, материали и всичко останало отвън и да го дадем на хора в нужда. Но не можем да носим надежда и да я даваме на хората в нужда. Надеждата се ражда в сърцето им. Не можем да им наредим да създават надежда. Но можем да бъдем приятели и да вървим заедно. Ние можем да бъдем с тях, за да са сигурни, че не са забравени. От това може да се роди надеждата за оцеляване.
(dg/vatn)
