Отец Ломбарди: Папа Бенедикт XVI беше „учител и свидетел на вярата“

Федерико Ломбарди, SJ

Година след смъртта на папа Бенедикт XVI е редно и естествено да се замислим за неговото наследство.

Дали той е фигура, която трябва да бъде поверена предимно на учителите по четене на миналото, или фигура, която продължава да ни предизвиква днес, точно в това драматично време, в което живеем?

Че той е учител на вярата, няма съмнение. Няма скоро да се уморим да препрочитаме отново и отново неговото „Въведение в християнството“ и неговата трилогия „Исус от Назарет“; богословите ще могат дълго да се ровят в неговата Opera Omnia, продължавайки да черпят предложения и насоки за своите размисли и изследвания.

Това, че той е и виден свидетел на живота във вярата – и на християнската вяра във вечния живот – също е напълно ясно за онези, които са го слушали в неговите проповеди и неговите духовни учения, както и за онези, които са успели да го опознаят отблизо, проследявайки дългото му вътрешно пътуване до срещата му с Бог.

Това, което бих искал да отбележа обаче, е, че Йозеф Рацингер продължава да бъде ценен спътник и за онези, които преживяват с активно участие и страст житейската история и човешката история на тази земя, с всички драматични въпроси, които тя носи със себе си.

Не можем да скрием факта, че пътят на нашия свят в много отношения изглежда - и е – „извън контрол“. Екологичната криза, непрекъснатото проявление на рискове и драматично развитие в областта на използването на технологиите, комуникацията, приложенията на така наречения изкуствен интелект, накрая претенциите за противоречиви права и катаклизма на международното съвместно съществуване, с все по-заплашителното разпространение на войните... Както добре подчерта проф. Ф. Торалба, получавайки наградата Ратцингер миналия 30 ноември, Бенедикт XVI разгледа задълбочено причините за кризата на нашата епоха и предложи на съвременната култура да не отхвърля съвременния разум, а да разшири своите хоризонти, давайки отново пространство на разума, етиката и рационалността на вярата.

Гледната точка на Йозеф Ратцингер в лицето на провалите на човешкия разум следователно не беше да го отрече или ограничи, а да го разшири, да го покани смело да се опита да разбере не само как работи светът, но и защо съществува и какво е мястото на човека в космоса и смисъла на неговото приключение.

Не може да се отрече, че тази перспектива, която в известен смисъл е предложение за диалог със съвременната култура, често е приемана хладно или понякога отхвърляна. Математикът Одифреди, който се изявява като атеист и често заема провокативни позиции, но който всъщност се опита да води диалог с Рацингер, получавайки изключително и почтително внимание от него в годините след оттеглянето му, определи понтификата на Бенедикт XVI като „трагичен“ именно за това аспект: неговото предложение и културна откритост, от една страна, и липсата на реакция от страна на „хора на културата“, от друга. Лично аз не съм съгласен, защото смятам, че Бенедикт XVI не беше толкова наивен, за да очаква бърз благоприятен отговор. Дори, считам, че предложението на Бенедикт е далновидно, запазва цялата си валидност и също така представлява за бъдещето основен път за диалог между науката и вярата, по-общо между съвременната култура и вярата, на базата на дълбоко доверие в човешкия разум . Още по-добре, нека това да бъде главен път за християнски ангажимент в съвременния свят, който не може да избегне усилието за размисъл върху причините за проблемите и търсенето на консенсус, основан на истината, а не на несигурното условно сближаване на интереси и ползи.

В християнската визия на Бенедикт XVI разширяването на разума включва логиката на любовта, която се изразява в логиката на безвъзмездността и се превръща в братство, солидарност и помирение. Истината и любовта се проявяват най-пълно във Въплъщението на Логоса, Словото Божие.

Deus caritas est, Caritas in veritate, Laudato si', Fratelli tutti... Основните думи на последните два понтификата се следват една след друга с приемственост и съгласуваност. Ангажиментът на Църквата и християните и тяхната отговорност за съдбините на човешката история в света изисква както разум, така и любов, обединени в светлината, предлагана от вярата. Конкретните жестове на милосърдие, към които Франциск непрекъснато ни призовава, искат да бъдат включени в светлата и последователна рамка на визията на Църквата като общение, по пътя на нашето време към срещата с Бог.

Говорейки за Втория Ватикански събор в едно от своите писма – важно и изненадващо за мен – написано три месеца преди смъртта му по повод симпозиум, организиран от Фондация Ратцингер с Францисканския университет в Стьюбенвил, Йозеф Ратцингер заявява решително, че Съборът е се оказа „не само разумно, но и необходимо“ нещо и продължава: „За първи път въпросът за богословието на религиите се появи в своята радикална природа. По същия начин проблемът за връзката на вярата със света на чистия разум. И двата проблема не бяха предвидени“. Затова първоначално изглеждаше, че Съборът заплашва Църквата, но „междувременно се откроява постепенно необходимостта от преформулиране на въпроса за естеството и мисията на Църквата. По този начин бавно се проявява положителната сила на Събора... Във Втория Ватиканския събор въпросът за Църквата в света най-накрая се превърна в централен проблем“.

Последният папа, който все участие в целия Събор и го изживя отвътре, по този начин ни оставя свидетелство за неговата трайна значимост и ни насърчава да продължим да развиваме неговите семена и последствия без страх, преформулирайки самата мисия на Църквата в света, ангажирайки разума и вярата за сътрудничество за доброто и спасението на човечеството и света. Погледът е обърнат към бъдещето с надежда. Служението на Бенедикт XVI продължава в най-дълбокото движение на Господната Църква, водена от Франциск и неговите наследници.