Завръщане към корените - жива памет за историята и предците
Във форума взеха участие проф. Лилия Илиева, езиковед и историк, откривател на ръкописа на първата „История на царство България“, писана през 1667 година от архиепископ Петър Богдан; Негово Високопреосвещенство Страхил Каваленов, епископ на Никополската епархия; монсеньор Йовко Пищийски, дипломат и служител в Държавния секретариат на Ватикана; отец Койчо Димов, енорийски свещеник в Бърдарски геран и Враца и капелан на католическия параклис- костница в Чипровци; отец Иван Топалски, енорийски свещеник в Калояново.
Монсеньор Йовко Пищийски оправи благодарствени думи към всички за тяхното присъствие и покани монсеньор Румен Станев – помощен епископ на Софийско – Пловдивската епархия за благослов и молитва за започване на събитието.
Форумът започна с излъчване на филма „Усещане за принадлежност“ на режисьора Ирена Даскалова, която сподели, че това е първото представяне на филма в България и за нея е голяма чест. С нейният екип са работили по филма близо една година и докато са снимали в Италия и България те самите са научавали нови неща по тази тема.
Първото изказване в кръглата маса бе на проф. Лилия Илиева, която подчерта, че първият повод е да бъде отбелязан един рядък за България юбилей- 400 години от създаването на Чипровското училище, което е много различно от съществуващите преди това училища в българските земи. „Имаме недвусмислени доказателства- каза проф. Илиева, че преди това е имало обучение на малките деца на четмо и писмо, но в случая става дума за съвсем ново дело. Създаване на училище, което в Европа се нарича граматическо училище. Елитът на Европа е учил първоначално в граматически училища и в него се е учило главно на латински език. В Чипровското училище се е учило и латински език заедно с други неща. Имаме свидетелства за учебниците, които са се изисквали за това училище и в писмен източник се казва, че децата там са се обучавали на две азбуки. Тогова не съществува още книжовен български език. От писмото виждаме, че съществува развита културна лексика, която е ползвана в тази среда и имаме свидетелства за един от дейците като Петър Богдан Бакшич, който е искал да се учат по- високи науки от типа на логика, което е събитие в интелектуалното развитие на българския дух по това време. Посочен бе и друг важен източник- доклад на папски визитаттор, албанец по произход на име Мазареко или Мазареки, в който са изложени вижданията на Рим за училищата на Балканите, които следва да се създадат. От този доклад става ясно, че Чипровското училище се създава с идеята да поема ученици не само от българските земи, но и от земи на Запад и даже 15 места са били определени за деца, които да дойдат от територията от днешно Косово и други. Било е училище подобно, на което е имало и в Белград, но в Белград е било за унгарските деца. По тази причина сред известните и изявени възпитаници на Чипровското училище имаме известен албански културен деец- Петър Богдани, който е развивал дейност като архиепископ на Скопие и е много известен в историята на албанската култура. Има едно негово съчинение, озаглавено „Четата на пророците“, което е многократно проучвано и за нас е приятен този факт, че един възпитаник на Чипровското училище, е постигнал такива значими интелектуални резултати и представлява интерес за учени в цял свят. Проф. Илиева сподели, че проучва възможността за родствени връзки между двамата, защото името Богдан навежда на такава мисъл, а и самият албански Петър Богдан вади своето потекло от един споменат в старите източници солунски болярин на име Богдан. Посочен бе и друг възпитаник на Чипровското училище с дисертация от 1677 г. На тези тезиси издадени в Прага – на титулната страница пише, че авторът отец Марко от Чипровци е възпитаник на Чипровсто училище. Лилия Илиева още изтъкна, че не само се отбелязва този юбилей, но и другото желание е да бъдат поменати тези много заслужили хора. Относно произведенията на Петър Богдан, проф. Илиева каза, че не са е еднаква тежест неговите собствени произведения, които са отпечани или са писани за печат и доклади и сведения от документи, които го представят като човек, който много обича да пише, но те не се предназначени за публика и не съдържат трудовете му, които са предназначени за четене. Освен ръкописа, който е посветен на българските земи, той има две книги издадени преди това. За първи път е издал през 1638 година чрез Конгрегацията за разпространение на вярата. Тази книга е запазена в множество екземпляри. Като втора част е поемата, с която въвежда римата в българската поезия. Поемата е в две части- първата е за физическата смърт на човека, втората е за духовна смърт. През 1643 г. издава втората си книга. По- голямата част от нея е преводна в един екземпляр. Той я е издал със свои средства. Ръкописът за древността на бащината земя- е едно съчинение, което съдържа безценни исторически сведения, но ние ценим хуманитарната страна- има голям принос в българската хуманитаристика. Цитиран бе и един от афорзимите на Петър Богдан- „не е важно колко сме, а кои сме“. Изтъкнато бе, че той има много ясна афористична мисъл и успешно се вписва сред водещите интелектуалци, които дори са след него.
Отец Койчо Димов представи доклад, съдържащ сведения за делото и мисията на Петър Богдан в Пловдивските земи. Изходна точка на неговото изказване бе едно мнение за неговата изключителна личност от съвременницте: те подчертават винаги едно и също- богата ерудиция, горещото му патриотично чувство, нравствената чистота, ревностната борба за защита на справедливостта. „Ако тръгнем от етимологията на името Богдан, което значи божи дар, този архиепископ е истински дар от Бога за българския народ и католическата църква в България“- подчерта отец Койчо. След това се спря на неговият апостолат в Пловдивския край. Подчертано бе, че той е духовния баща на пловдивските католици. Ревностен пастир, историк, изследовател на всичко свързано с България и народа. Оставил е 7 доклада, няколко писма, които представят неговия изследователски дух и най- вече изключителното пастирско усърдие на този духовник. Отец Койчо се спря на първия от неговите доклади, който е много обстоен и показателен за това усърдие.
Докладът на монсеньор Страхил Каваленов, епископ на Никополския диоцез бе посветен на епископ Филип Станиславов. В началото на своето изказване, монс. Каваленов подчерта, че през XVII в. могат да бъдат наблюдавани процеси, характерни за Българското възраждане през ХVIII и XIX в. Като първи такъв процес бе посочено движението за новобългарска просвета, чийто блестящ пример е Чипровското училище. Епископ Каваленов отбеляза и началото на новобългарското книгопечатане, което се свързва с епископ Филип Станиславов и „Абагар“. Казано бе, че българските католици винаги остават свързани с Рим, но църквата в България е изграждана по начин който отговаря на местните условия. Изтъкнато бе и движението за освобождение, чийто израз е чипровското въстание.
За човека Петър Парчевич говори монсеньор Йовко Пищийски, като той остави самият епископ за говори за себе си, чрез негово писмо до Апостолическия нунций Марио Алберици от 1673 г., писано няколко месеца преди да почине.
Отец Иван Топалски сподели с всички присъстващи как се е зародила идеята за построяване на параклиса- костница в Чипровци и дейностите за осъществяването му. „Няма бъдеще, ако не почитаме историята и предците си“- подчерта отец Иван и продължи- в Църквата говорим за 7 духовни милости и 7 към тялото- една от тях е да погребем тялото“. И като трета причина бе посочена тази- на мястото от където е тръгнала Католическата църква в България, мястото от където е получена милостта на вярата, там да се издига знак на католическото присъствие в онези времена. Отец Иван продължи със стъпките и дейностите, които са довели до реализиране на параклиса- костница.
Изтъкнато бе, че има много хора, които са подкрепили с труд, средства и молитви изграждането на параклиса и имената на всички са записани в небето и всеки един ще получи своята награда. Отец Иван още подчерта, че е изпълненн един дълг, да погребем костите на нашите бащи във вярата, да има място където да бъдат почитани и призова да се вдъхновяваме от вярата и примера на тази епископи и свещеници. Те са пожертвали всичко, за да свидетелстват и разпространяват вярата. „Нека не забравяме това свято място, нека го посещаваме и нека там да си казваме по една благодарствена молитва за най- големия дар, който имаме вярата и гордостта да се наричаме католици- завърши отец Иван“.
Във финалните си думи към присъстващите, монсеньор Йовко Пищийски цитира речта на монс. Винкенти Пеев от 1924г. Той казва: „тези наши прадеди с живя вяра в сърцето си ни дадоха пример как да милеем за религията и за Отечеството си. Обичта към Отечеството е християнска добродетел, както ни учи св. Тома Аквински. Отечеството е едно по- обширно семейство. Както е длъжен всеки да обича своето семейство, тай е длъжен да обича и своето Отечество, защото от щастието на Отечеството зависи щастието на гражданина. Като католици сплотени всички около нашия върховен пастир Папата, да държим винаги за религията си, а като български граждани, сплотени заедно да държим винаги за Отечеството с една реч- с Бога все напред за Бога и за Отечеството.“
