Преди две години молитвата на папата за края на пандемията: пророчески глас срещу войните

Антонела Палермо – Светла Чалъкова - Ватикана

Точно преди две години, папа Франциск, сам, вървеше по мокрия от дъжда площад на базиликата „Свети Петър“ и в тази самота, носеше страданието на един свят, който искаше да се освободи от пандемията. В онзи паметен 27 март 2020 г. молитвата беше едновременно интимна и всеобща, тържествена и обикновена, пророческа.

Никой не се спасява сам

С бурята, падна гримът на онези стереотипи, с които маскирахме нашето „его“, винаги обезпокоени за нашия имидж; и се разкри, отново, онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да се откъснем: принадлежността като братя“. Това е един от най-живите пасажи от този изключителен момент на молитва във време на епидемия, предстоятелстван от Светия отец, запомнен като икона на понтификата на Франциск. Мрак, тишина, празнота, недоумение, страх: чувствата, населяващи сърцата на хората, обсадени от пандемията и които папата - в светлината на евангелския разказ за утихналата буря - поверява на Отца. Навсякъде по света, онова повтаряно от вярващи и невярващи, че „никой не се спасява“ и че „всички сме в една и съща лодка“ все още кънти: една котва, засилено съзнание за взаимовръзката, която не е клетка, а живот.

„Докато сме в бурно море, ние Те молим“

Призивът на папата се надигна, когато екипи от лекари, доброволци, медицински сестри се мобилизираха на фронта в борбата срещу вируса, който унищожи силите и взе жертви дори в най-отдалечените селища. Днес, при пандемия, която все още не е изкоренена, войната се разслои в сърцето на Европа, която от един месец ускори един конфликт с ниска интензивност, като разстрои украинския народ и катапултира народите и правителствата по света в сюрреалистична замаяност. Защото колосалният страх, който нахлува у всички, е ядреното унищожение. Една война – се повтаря непрестанно - която ни свари неподготвени. И все пак, самият папа Франциск е този, който никога не отделя опасностите и неотложните нужди на индивида от тези на общността, нуждите на ближния от тези на онези, които живеят далеч. Още по-непоколебимо – именно на онзи 27 март – той бе този, който не отдели загрижеността за здравето от тази за „планетарните несправедливости“.

Алчни за печалбата, бяхме погълнати от нещата и зашеметени от бързината. Не се спряхме пред твоите призиви, не се осъзнахме пред планетарните войни и несправедливости, не чухме вика на бедните, на нашата тежко болна планета. Продължихме необезпокоени, мислейки си, че ще останем винаги здрави в един болен свят. Сега, докато сме в бурното море, те умоляваме: „Събуди се Господи!“.

Да изоставим безпокойството за всемогъщество

„В този наш свят, който Ти обичаш повече от нас, се бяхме запътили с голяма скорост, чувствайки се силни и способни на всичко“, каза папата напомняйки ни за уязвимостта на човешкото същество, изкушавано постоянно от чувството за всемогъщество и егоцентричност. Многократно след това той повтаря, че от криза като тази на пандемията не можем да излезем еднакви: излиза по-добре или по-лоши. И прикани да имаме смелостта да се променим, да бъдем по-доби, за да можем са изградим по положителен начин на „след това“. В ретроспекция, ние сме пронизани от целия горчив привкус от осъзнаването, че не сме се вслушали достатъчно в далновидността на тези думи и, че съкровището на мира не бе достатъчно опазено. Нека имаме „смелостта да прегърнем всички трудности на сегашното време – се молеше така папата преди две години – изоставяйки за момент желанието си за всемогъщество и притежание, за да дадем пространство на творчеството, което само Духът е способен да възбуди“. Това означава да прегърнем кръста на Исус, също в този Велик пост, особено в този вечерен час. За да съединим всичките си страхове в Него и да се научим отново на братството. За да се надяваме!