Папата на Богоявление: Христовата светлина озарява и най-тъмните нощи

Маня Кавалджиева – Ватикана

В проповедта на папа Франциск в деня, в който се припомня поклонението на Влъхвите, дошли от Изтока във Витлеем, погледът се насочва към „една изгряваща звезда“, към Исус, който „идва, за да даде светлина на всички народи”. Това е подчертано преди всичко от въпрос, прозвучал в базиликата Свети Петър и в сърцето на всеки човек: кое е мястото, където да намерим Господ? Папата поясни, че като следваме опита на Влъхвите, ние можем да видим, че „вярата не произлиза от нашите заслуги или от теоретични разсъждения, а е дар от Бога“.

Предаваме ви пълния текст на проповедта на папа Франциск:

Като изгряваща звезда (Числа 24,17), Исус идва, за да освети всички народи и да озари нощите на човечеството. С Влъхвите, вдигайки поглед към небето, ние също се питаме днес: „Де е този, който се роди?" (Мат. 2,2). Тоест, кое е мястото, където можем да намерим и срещнем нашия Господ?

От опита на Влъхвите разбираме, че първото „място“, където Той обича да бъде търсен, е безпокойството на въпросите. Очарователното приключение на тези мъдреци от Изтока ни учи, че вярата не произлиза от нашите заслуги или от теоретични разсъждения, а е дар от Бога. Неговата благодат ни помага да се събудим от апатията и да сторим място на важните въпроси в живота, въпроси, които ни карат да излезем от презумпцията, че сме безпогрешни и ни отварят към това, което стои над нас. При влъхвите отначало е налице това: безпокойството на хора, които си задават въпроси. Обхванати от вълнуваща тъга по безкрайното, те наблюдават небето и се оставят на удивлението от сиянието на една звезда, представяйки по този начин вниманието към трансцендентното, което оживява пътя на цивилизацията и непрестанното търсене на нашето сърце. Тази звезда наистина оставя в сърцето им именно един въпрос: Къде е Този, който се роди?

Братя и сестри, пътят на вярата започва, когато, с Божията благодат, ние правим място на безпокойството, което ни държи будни; когато си задаваме въпроси, когато не се задоволяваме със спокойствието на навиците си, а приемаме предизвикателствата всеки ден; когато престанем да стоим в неутрално пространство и решим да обитаваме неудобните пространства на живота, състоящи се от взаимоотношенията с другите, от изненади, неочаквани събития, бъдещи проекти, мечти за реализиране, страхове, с които да се справяме,  страдания, които терзаят плътта. В тези моменти, от сърцето ни излизат онези неудържими въпроси, които ни отварят за търсенето на Бога: къде е щастието за мен? Къде е пълноценният живот, към който се стремя? Къде е онази любов, която не преминава, която не залязва, която не се пречупва дори пред нетрайностите, провалите и изневерите? Кои са възможностите, скритите в моите трудни моменти и в моите страдания?

Но става така, че всеки ден атмосферата, в която живеем, предлага „успокоители на душата“, сурогати за потискане на нашето безпокойство и за да угасим тези въпроси: от продуктите на консуматорството до съблазните на удоволствието, от зрелищните дебати до идолопоклонството на благополучието; сякаш всичко ни казва: не мисли твърде много, отпусни се, радвай се на живота! Често се опитваме да поставим сърцето си в ковчежничето на удобствата, но ако Влъхвите бяха постъпили така, никога нямаше да срещнат Господ. Да приспим сърцето, да приспим душата, за да няма повече безпокойство: тази е опасността. Докато Бог обитава нашите неспокойни въпроси; в тях ние „го търсим така, както нощта търси зората... Той е в тишината, която ни тревожи пред лицето на смъртта и в края на всяко човешко величие; Той е в нуждата за справедливост и любов, която носим в себе си; Той е святата Мистерия, която среща носталгията по Напълно Различния, носталгия по съвършена и завършена справедливост, по помирение и мир» (К.M. Mартини, Среща с Възкръсналия Господ. Сърцето на християнския дух, Чинизело Балсамо, 2012, 66). Следователно това е първото място: безпокойството на въпросите. Не  трябва да се страхуваме да навлезем в това безпокойство на въпросите: те именно са пътищата, които ни водят към Исус.

Второто място, където можем да срещнем Господа, е рискът на изминавания път. Въпросите, дори и духовните, наистина могат да доведат до недоволство и отчаяние, ако не ни накарат да вървим, ако не насочат вътрешното ни движение към лицето на Бог и красотата на неговото Слово. Поклонението на Влъхвите, „Тяхното външно поклонение – бе казал Бенедикт XVI – беше израз на тяхното вътрешно пътуване, на вътрешното поклонение на сърцето им“ (Проповед за Богоявление, 6 януари 2013). Наистина, Влъхвите не се спират да гледат небето и да съзерцават светлината на звездата, а се впускат в рисковано пътуване, което не предвижда предварително безопасни пътища и сигурни карти. Те искат да разберат кой е Царят на юдеите, къде е роден, къде могат да го намерят. Затова питат Ирод, който на свой ред свиква водачите на народа и книжниците, които се допитват до Писанията. Влъхвите са на път: повечето от глаголите, които описват техните действия, са глаголи на движение.

Така е и с нашата вяра: без постоянен път и постоянен диалог с Господа, без слушане на Словото, без постоянство, тя не може да расте. Не е достатъчна някоя представа за Бог и някоя молитва, която да успокои съвестта; необходимо е да станем ученици в следването на Исус и неговото Евангелие, да говорим с Него за всичко в молитвата, да Го търсим в ежедневните ситуации и в лицата на братята. От Авраам, който тръгна на път през непозната земя, до Влъхвите, които се движат след звездата, вярата е движение, вярата е поклонение, вярата е история на заминаване и тръгване наново. Нека никога не забравяме това: вярата е път, поклонение, история на заминаване тръгване наново. Нека помним това: вярата не расте, ако остава статична; не можем да я ограничим в някакво лично преклонение или да я затворим в стените на църквите, а трябва да я изведем навън, да я изживяваме в постоянно пътуване към Бога и към братята. Нека се запитаме: Аз вървя ли към Господа на живота, за да стане Господ на моя живот? Исусе, кой си ти за мен? Къде ме зовеш да отида, какво искаш от живота ми? Какви избори ме насърчаваш да правя за другите?

И накрая, след безпокойството на въпросите и риска на изминавания път,  третото място за среща с Господ е удивлението от обожанието. В края на дълго пътуване и уморително търсене, Влъхвите „влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка му Мария и паднаха, та Му се поклониха" (Мат. 2,11). Това е решаващият момент: нашите тревоги, нашите въпроси, духовните пътувания и практиките на вярата, трябва да се слеят в обожанието на Господ. Там те намират своя източник, защото всичко се ражда оттам, защото Господ е този, който ни вдъхновява да чувстваме, да действаме и да работим. Всичко се ражда и всичко свършва там, защото краят на всяко нещо не е постигането на лична цел и получаване на слава за себе си, а срещата с Бог и оставянето да бъдем прегърнати от Неговата любов, която дава основа на нашата надежда, която ни освобождава от злото, която ни отваря за любовта към другите, която ни прави хора, способни да изградим един по-справедлив и по-братски свят. Няма смисъл да бъдем активни по пастирски, ако не поставим Исус на централно място, обожавайки го. Удивлението от обожанието. Там се научаваме да стоим пред Бог, не толкова, за да поискаме или да направим нещо, а само за да спрем в мълчание и да се оставим на Неговата любов, да се оставим да бъдем обхванати и възродени от Неговото милосърдие. И ние се молим много пъти, искаме неща, размишляваме… но често ни липсва молитвата на обожанието. Загубили сме чувството за обожание, защото сме загубили безпокойството на въпросите и сме загубили смелостта да вървим напред през рисковете на пътя. Днес Господ ни призовава да бъдем като Влъхвите: като Влъхвите, нека се поклоним, нека се предадем на Бога в удивлението на обожанието. Нека обожаваме Бог, а не нашето „аз“; нека обожаваме Бог, а не фалшивите идоли, които ни примамват със съблазънта на престижа и властта; с очарованието на неверните новини; нека обожаваме Бога, за да не се прекланяме пред отминаващите неща и изкусителната, но празна логика на злото.

Братя, сестри, да отворим сърцето си за безпокойството, да поискаме смелостта да продължаваме напред по пътя и да стигнем до обожанието! Нека не се страхуваме, това е пътят на Влъхвите, това е пътят на всички светци от историята: да се чувстват неспокойни, да тръгват на път и да обожават. Братя и сестри, нека не позволим да угасне у нас безпокойството на въпросите; нека не спираме нашия път, като се поддаваме на апатията или на удобствата; и, срещайки Господа, нека отстъпим пред възторга на обожанието. Тогава ще открием, че светлина озарява и най-тъмните нощи: това е Исус, лъчезарната утринна звезда, слънцето на справедливостта, милосърдната светлина на Бога, който обича всеки човек и всеки народ на земята.