Папата: „в лодката на Църквата трябва да има място за всички“

Маня Кавалджиева – Ватикана

Като коментира първото повикване на учениците, папата подчерта, че „за Христос е важно да се разнася  Божията близост именно на местата и в ситуациите, в които хората живеят, борят се, надяват се, понякога понасяйки провали и неуспехи, точно като онези рибари, които през нощта не бяха уловили нищо".

На нас също ни се случва да изживяваме подобни ситуации, припомня Франциск: „понякога, по нашия църковен път, можем да изпитаме подобна умора, когато ни се струва, че държим в ръцете си само празни мрежи. Това е доста широко разпространено чувство в страните с древна християнска традиция, през които са преминали много социални и културни промени, и все повече са белязани от секуларизъм, от безразличие към Бога, от нарастващо откъсване от практикуването на вярата. И това често е засилено от разочарованието и гнева, които някои хора хранят към Църквата, понякога поради нашето лошо свидетелство и скандалите, обезобразили лицето ѝ и които ни призовават към смирено и постоянно пречистване, като се започне от вика на болка на жертвите, които винаги трябва да бъдат приемани и изслушвани. Но когато се  почувстваме обезсърчени, има риск да слезем от лодката, като останем оплетен в мрежите на примирението и на песимизма.

Докато е необходимо „да покажем на Господ нашите усилия и сълзи, за да можем след това да се справим с пастирските и духовни ситуации, като разговаряме с отворено сърце и като заедно опитваме нов път за следване, вярвайки, че Исус продължава да води за ръка и повдига отново своята любима Невяста”.Папата посочи, че „Христос е този, който идва да ни търси в нашата самота и в нашите кризисни ситуации, за да ни помогне да започнем отначало. Времето, в което живеем, несъмнено е трудно време, но днес Господ иска от нас да пробудим вълнението си към Евангелието: трябва да се вслушваме във второто повикване на Исус, доброто безпокойство на второто повикване,  да отидем отвъд брега, не за да завладеем света, а да го зарадваме с утехата и радостта на Евангелието“.

„Да хвърлим отново мрежите и да прегърнем света с надеждата на Евангелието: за това сме призовани! Не е време – казва Папата – да спираме и да се предаваме, да акостираме лодката на брега или да гледаме назад; не трябва да избягваме това време, само защото то ни плаши и да търсим убежище във форми и начин на живот от миналото. Това е времето на благодатта, което Господ ни дава, за да се осмелим да навлезем в морето на евангелизацията и на мисията. За да направим това обаче, ние също трябва да направим избор“.

Папата посочва три избора. Първият е „да излезем в открито море. За да хвърлим отново мрежите в морето, трябва да оставим бреговете на разочарованията и бездействието, трябва да направим това, за да премине от пораженството към вярата, да се доверяваме на Господ и неговото Слово всеки ден, думите не са достатъчни, необходимо е да се молим много, молитвата на обожанието сме я загубили и трябва да я възстановим. Трябва да имаме смелостта да излезем в открито море, без идеологии и без светския начин на живот, в противен случай изпадаме в клерикализъм, който ни  погубва. Ние трябва да бъдем водени от едно единствено желание: Евангелието да стигне до всички. Ние сме призовани да водим диалог с всички, за да направим Евангелието разбираемо, дори и да рискуваме бури ако правим това, нека не се страхуваме да излезем в откритото море, защото сред бурята и насрещните ветрове, Исус идва да ни помогне“.  

Вторият избор, за който говори папата, е да вървим напред заедно пастирската дейност. „Църквата, казва папата,  е синодална, тя е общение, взаимопомощ, общ път. Това е целта на настоящия Синод. В лодката на Църквата трябва да има място за всички: всички кръстени са призовани да се качат в нея и да хвърлят мрежите, като се ангажират лично да проповядват Евангелието. Това е голямо предизвикателство, особено в контексти, в които свещениците и богопосветените са уморени, защото, докато пасторалните нужди нарастват, те остават все по-малко. Въпреки това можем да гледаме на тази ситуация като на възможност за привличане на миряните с братски ентусиазъм и здрава пастирска креативност“.

„Ако няма диалог, съотговорност и участие, Църквата остарява. Папата предупреждава: никога епископ без неговата енория и Божия народ; никога свещеник без събратята си; и всички заедно като Църква, никога без другите, без света. Без светското, но не и без света. В Църквата трябва да си помагаме, да се подкрепяме взаимно и сме призвани да разпространяваме атмосфера на градивно братство дори извън Църквата”.

Трето и последно действие: да станем ловци на хора не е прозелитизъм. „Да ловим хората и да ги изваждаме от водата, пояснява папа Франциск, означава да им помогнем да се върнат там, откъдето са паднали,  да ги спасим от злото, което рискува да ги удави, да ги спасим от всички форми на смърт, без прозелитизъм, а с любов. Да приемаме,  но без прозелитизъм. Евангелието е възвестяване на живота”.

Като Църква, заключава папата, ние трябва „да се потопим във водите на това море, като пуснем мрежата на Евангелието, без да сочим с пръст, без да обвиняваме, а да донесем на хората от нашето време предложение за нов живот, този на Исус: да донесем приема на Евангелието в едно мултикултурно общество; да донесем близостта на Отца в ситуациите на несигурност и бедност, които се увеличават,  особено сред младите хора; да донесем любовта на Христос там, където семейството е крехко и взаимоотношенията са наранени; да предаваме радостта на Светия Дух там, където царуват деморализацията и фатализма“.