Ангел Господен: прекалената активност ни кара да губим от поглед състраданието

Чечилия Сепия – Маня Кавалджиева – Ватикана

Успяваме ли се да спрем за малко през деня, да намерим за малко „душевна пустиня“ сред ежедневния шум? Или, увлечени от бързането, от безпокойството да вършим работа, не успяваме да отделим дори и миг, за да бъдем със себе си и с Бог? Това са въпросите, които папата задава на вярващите по време на молитвата Ангел Господен. Те слушат коментира на откъса от Евангелието на днешната литургия (Марк 6,30-34), в който се разказва как апостолите, завърнали се от мисията, се събират около Исус и му разказват какво са извършили; тогава Той им казва: „дойдете сами в уединено място и си починете малко“ (ст. 31). Но народът вижда техните движения и когато слизат от лодката, Исус „видя множество народ и се смили над тях…; и захвана да ги поучава много“ (ст. 34).

Да не ставаме жертва на прекалената активност

Исус се безпокои за умората на учениците. Може би той схваща опасност, която може да засегне и нашия живот и нашето апостолство, когато например ентусиазмът за изпълнението на мисията или работата, както и ролята и задачите, които са ни поверени, ни правят жертви на прекалена активност, а това е лошо нещо: твърде загрижени за нещата, които трябва да вършим и за резултатите. И тогава ни обзема безпокойство и губим от поглед същественото, рискувайки да изчерпим енергията си и да изпаднем в умора на тялото и на духа. Това е важно предупреждение за нашия живот, за нашето общество, което често е в плен на забързаността, но също и за Църквата и за пастирското служение: братя и сестри, нека внимаваме за диктатурата на прекалената активност!

Това, казва папата, може да се случи по необходимост, дори и в семействата, „например когато бащата, за да осигурява прехраната, е принуден да отсъства, за да работи и по този начин жертва времето, което трябва да посвети на семейството“. Мама и татко често излизат рано сутрин, когато децата още спят и се връщат късно вечерта, когато те вече са си легнали. „И това, казва Франциск, е социална несправедливост! Нека помислим какво може да се направи, за да се помогне на хората, които са принудени да живеят така".

Да се научим на почивка, за да гледаме и към другите

Франциск повтаря, че почивката не е и не трябва да бъде бягство от света, форма на егоизъм, която ни кара да се крием в личното благополучие, а че тя означава да бъдем с Бог, тя е „почиване в Духа“, тъй като само по този начин ще имаме внимателни очи и изпълнени със състрадание към нуждаещите се и изгубените хора, и ще бъдем наистина на разположение на другите.

Наистина е възможно да имаме състрадателен поглед, който да може да схване нуждите на другите, само ако нашето сърце не е обзето от безпокойството да вършим, ако можем да се спрем и в тишината на обожанието, да получим Божията благодат.