20 години от инвазията на САЩ в Ирак, кард. Филони: никой не се вслуша в апела на Йоан Павел II

„Войната никога не може да се счита за средство, като всяко друго, което да се използва за разрешаване на спорове между нациите", казва  кардинал Фернандо Филони, апостолически нунций в Багдад по време на събитията. „Беше 13 януари 2003 г., когато Йоан Павел II в словото си пред дипломатическия корпус, акредитиран към Светия престол, отправи своя призив за предотвратяване на заплахата от война, която тогава застрашаваше населението на Ирак. Войтила призова да не се пренебрегват последствията, до които един конфликт би довел "по време и след военни операции". Призивът е повторен и на молитвата Ангел Господен на 16 март 2003 г., пред ужасните последици, които една международна военна операция би имала за населението на Ирак и за баланса на целия регион на Близкия изток: „Все още има време за преговори; все още има място за мир; никога не е късно да се разберем и да продължим да преговаряме”.

Основната причина за американската инвазия са опасенията, че Багдад може да изработи или вече притежава оръжия за масово унищожение. Тази хипотеза бе отхвърлена по-късно от следвоенните разследвания. Държавният секретар на САЩ Колин Пауъл по-късно призна, че много източници от разузнаването са грешали. „Папата беше говорил, но не бе чут“, спомня си днес кардинал Фернандо Филони. След двадесет години,  кардиналът припомня пред ватиканските медии този драматичен момент в историята на човечеството.

Ваше Високопреосвещенство, на 20 март 2003 г. САЩ започнаха тази военна намеса в Ирак. Вие бяхте там от месеци и видяте настъпващата война. Как преживяхте всичко това?

Усещането на всички нас, които бяхме в Ирак, беше за някяква фаталност, тоест, че не можехме да направим нищо друго, освен да чуем решения над нас, които биха отприщили войната и на която ние бяхме само жертви. Трябваше да го изтърпим! Това беше възприятието на хората, които срещнах. Всички чакаха какво ще се случи. Никой не можеше да знае каква ще бъде войната, бомбардировките, сблъсъците, какво ще се случи… Хората се запасяваха с ориз, хляб, но никой не знаеше как точно ще свърши и как хората ще могат да се справят с бомбардировките, които ние не знам къде, как или кога ще се случат.

Всички възможности бяха изчерпани. Папата беше говорил, но никой не го беше слушал, Обединените нации заеха позиция в полза на войната, в Европа имаше различни мнения за войната, но решенията бяха взети няколко дни по-рано на Азорските острови между президента Буш и министър-председателят Азнар и след това британският министър-председател Блеър, който беше решил как и кога да атакува. И ние просто бяхме жертви на тази реалност. От страна на иракското ръководство имаше желание за диалог. Поне те винаги са изразявали това намерение пред мен. Но те поискаха само едно: не трябва да унижаваме висшестоящите, тогава можем да договорим всичко. Това също не беше прието...

Вие, като нунций, предпочетохте да останете, за да придружавате хората. Защо този избор?

Ние, като дипломатическа служба на Светия престол, сме на различни места за да защитаваме мира, за да гарантираме свободата на Църквата, за да бъдем близо до нашите християни, за да демонстрираме солидарността на папата с всички тези Църкви, независимо дали са малцинства или мнозинства. Нунцият е там, за да представлява Светия отец. Йоан Павел II многократно е изразявал близостта си с иракския народ. Въпреки това, което се каза в много страни, не е вярно, че всички са били против Ирак, Църквата е била против войната и в полза на иракския народ. Другите въпроси могат да се обсъждат.

Ние бяхме там, за да изразим тази солидарност. И мога да кажа, че не само нунцият, но нито един свещеник, нито епископ, нито един монах или монахиня си тръгнаха: всички останаха. Много семейства, които имаха възможност се преместиха от Багдад, други търсеха начини да се измъкнат, но това е разбираемо, когато има деца и възрастни хора. Но хората останаха там, изселването на християните започна по-късно. Така че беше необходимо и нунцият, който представлява Светия отец, да остане с християните, свещениците, епископите. Това винаги е било добре оценявано както от иракския народ, така и от властите.

След няколко месеца властите загубиха управлението на страната. Видяхме падането на Саддам Хюсеин. След това имаше много трудни години на конфронтация между шиити и сунити и трудността да се намери стабилна власт...

Саддам Хюсеин беше сунит и сунитското ислямско малцинство - значително малцинство, което държеше властта. Не шиитите, напротив, те бяха потиснати, най-вече в централната и южната част на страната. Така че, когато режимът на Саддам падна, първото нещо беше, че шиитите взеха властта. Затова между съюзниците, които напреднаха и свалиха властта на режима, и останалите, които не знаеха как ще реагират, цареше анархия. Всеки ден имаше атентати, не военни, а от онези, които се опитаха да вземат властта или по друг начин да се възползват от ситуацията. Беше период на големи пожари, на жертви... Цареше хаос, никой не знаеше кой командва, военните, полицията бяха изчезнали, нямаше власт да контролира. Всички помнят разграбването на министерствата, с изключение на едно, което веднага беше овладяно: това на петрола. Добре си спомням как едно от най-страшните неща беше разграбването на музеите, където изчезнаха хиляди произведения на изкуството. Дори американските военни ги отнесоха и всъщност по-късно бяха открити в раниците им. Пожарът на огромната Багдадска библиотека също беше ужасен. 2-3 дни валя пепел над града. Това беше недопустимо клане: ударът върху библиотеките означаваше удар върху историята, живота на един народ, както и факта, че цялото човечество е лишено от блага с неоценима стойност.

Какви последици имаше този период на война за Църквата и как тези последствия се отразяват днес?

Църквата понесе големи страдания... Тя е първата с много мъченици, много убийства, експлозии вътре или пред църквите. Нашите вярващи бяха едни от първите на прицел. В анархията, много къщи на католици и християни бяха окупирани. Всичко това естествено се отрази на бъдещите перспективи за бъдещето управление и какво правителство може да се създаде. Въз основа на какъв закон, след като много бяха отменени? Имам предвид тези за религиозната свобода, за гражданските права, за правото на всеки гражданин да живее в собствената си държава. Дори когато беше направен опит за налагане на закон, той не беше спазен, атентатите продължиха.  Това продължи години наред. Т.н. Ислямска държава беше следствие от анархия, от проблеми, които не бяха решени, от защита, която все още не беше дефинирана. Всичко това генерира надмощие на банди и групи, които поставиха населението в криза. Цялото население, но особено християните, които в района на Северен Ирак, в равнината Ниневия, в селата на Кюрдистан, станаха обект на безмилостен лов заедно с други малцинства в района

През 2015 г. бяхте изпратен от папа Франциск в Ирак, за да изразите своята близост. След това дойде посещението на папа Франциск Как се възприе Църквата?

Властите, но също и на обикновените хора, имаха голямо уважение към Католическата църква. Преди това, Католическата църква никога не се споменаваше, вестниците, телевизиите не казаха нищо. Спомням си, че хората бяха изумени, когато за първи път, след падането на Саддам, те успяха да си купят телевизори - милиони сателитни чинии пристигнаха с огромни камиони - и хората успяха да разберат, че има и друг свят и едно от нещата, които откриха, когато Йоан Павел II почина, бяха тези огромни опашки от вярващи, дошли да се молят. И хората в Ирак казаха: „Но как? Винаги ли са ни казвали, че са невярващи и как става така, че тези хора се молят?”.  Това беше първият път, когато срещнаха реалност, различна от тази, която им беше представяна. И това остана, тоест фактът, че основно Църквата е защитавала иракския народ. Винаги, винаги, дори и по време на режима. Това не беше защита срещу Саддам Хюсеин, а защита на хората, на правото на хората да имат своята свобода, своето достойнство, своето изразяване на вярата. Това продължи и след това, когато папата ме изпрати в знак на солидарност със стотици хиляди християни, избягали от Ниневийската равнина, което се възприе като знак за близостта на папата и Църквата. Това бе много важно, защото възприемането на християнина преди беше като на неверник, но в действителност християните бяха единствените, които показаха голяма близост, не само на морално ниво, но и на икономическо ниво с подкрепата на Каритас и други помощи.

Как беше възприето посещението на папа Франциск в Ирак?

Това бе отговор на желанието на Йоан Павел II през 2000 г. да отиде в Ирак за Светата година. Желание, което беше отказано. Тази папска визита осъществи едно очакване и отвори врати, като се започне с факта, че папата се включи в диалог със сунитския свят, а също и с шиитския свят, като отиде при Ал-Систани с което показа, че диалогът е възможен. Това посещение отвори вратите и даде началото на един дълъг път.

(dg/vatn)