Павел VI, диалогът като противовес на религиозния маркетинг и обидите в социалните мрежи

Андреа Торниели

Диалогът не е „високомерен, нито язвителен, нито обиден. Неговата важност е вродена, поради истината, която излага, поради милосърдието, което разпространява, поради примера, който дава; той не е заповед, не е налагане. Той е миролюбив; избягва насилствените действия; той е търпелив; той е щедър".

Това пише Павел VI в първата си енциклика Ecclesiam suam, публикувана на 6 август преди шестдесет години. Тези няколко думи са достатъчни, за да разберем изключителната актуалност на писмото на папа Монтини, изцяло саморъчно написано малко повече от година след като е избран за папа, при все още неприключил Събор.  

Папата от Бреша нарече мисията на Исус „диалог на спасението“, отбелязвайки, че „Той не задължи никого физически да го приеме; беше прекрасна молба за любов, която, дори и да представляваше огромна отговорност за онези, към които беше отправена, въпреки това ги оставяше свободни да я приемат или да я отхвърлят”.

Форма на връзка, която разкрива „намерение за коректност, уважение, симпатия, доброта от страна на тези, които я установяват; изключва осъждането априори, обидната и обичайна полемика, суетата на безполезния разговор“. Човек не може да не забележи огромното различие на този подход от онова, което така много характеризира дигиталното бърборене на хората, които съдят всичко и всички, използват презрителен език и изглежда, че се нуждаят от „враг“, за да съществуват.

Диалогът, който за Павел VI е присъщ на евангелското известие, няма за цел непосредственото обръщане на събеседника – обръщане, което, между другото, винаги е дело на Божията благодат, а не на диалектическата мъдрост на мисионера – и предполага „душевното състояние на този, който... усеща, че не може повече да отделя собственото си спасение от търсенето на това на другите“. Накратко, не можем да се спасим сами.

Нито можем да се спасим, като поставяме огради или се затваряме в крепости, отделени от света, за да се грижим за „чистите“ и да избягваме смесвания. Диалогът е „съюзът на истината с милосърдието, на интелигентността с любовта“. Той не е заличаване на идентичността на тези, които смятат, че за да се възвестява Евангелието, е необходимо да се пригаждат към света и неговите програми.

Не превъзнасянето на отбраната самоличност кара да се гледа на другите „отвисоко“. „Църквата трябва да влезе в диалог със света, в който живее. Църквата става словото; Църквата става посланието; Църквата става разговорът“, защото, „още преди да се промени, или по-скоро, за да се промени, светът трябва да се приобщи и да се разговаря с него“. А светът, обяснява Павел VI, „не се спасява отвън“.

Но първата енциклика на папа Монтини, още от първите си думи, съдържа други ценни указания за времето, в което живеем. Ecclesiam suam, Църквата е „негова“, тя е на своя основател Исус Христос. Не е „наша“, не е построена от нашите ръце, не е плод на нашето умение. Нейната ефикасност  не зависи от маркетинга, от внимателно разработените кампании, от слушателите или от способността да се пълнят стадионите. Църквата не съществува, защото е в състояние да организира големи събития, медийни фойерверки и стратегии за влияние.

От света зависи да направи видима, чрез ежедневното свидетелство на много „бедни хора“, простени грешници, красотата на една среща, която спасява и дава перспектива на надежда. От света зависи да се даде на всеки възможността да срещне погледа на Исус.

Превод: Маня Кавалджиева